Аз съм неизлечимо недоволен. Не е важно колко
 добре е свършено нещо, винаги има нещо, което е нужно да се поправи,
 има проблеми, които е необходимо да се решават, има нещо, на което е нужно внимание. –                                        Джаред Лето

            Вероятно в днешни времена всеки един от нас се е озовавал пред студеното лице на реалността и болезнено е осъзнавал, че животът е способен да разгради и унищожи вътрешния мир, неопорочените намерения и градивните стремления към нещо по-добро. Той не притежава физическите характеристики на човек, ала тъй упорито се е вдълбал в изнемощелите длани на странстващото ни ежедневие, че накъдето и да се обърнеш, все неговия двойствен и неавтентичен образ ще успееш да зърнеш.
            Кои сме ние? Изградени индивидуалности или слепи жертви на дебнещ в засада хищник? Защо отричаме с насмешка, че правим грешки, и се отдаваме на парадоксалната идея, че сме конструирани в по-големи проценти от логика и непоклатимост, отколкото от чувства и пленителна ранимост? Какво ти коства комплицираната перспектива да си истински в мътни епохи на всеобхватна заблуда? Защо вследствие на стълкновението между личността и света се зараждат проблеми, посяващи множество от съмнения и дилеми? От какво време всъщност сме част?
            Светлините се включват. Появяваме се на белия свят, вперили изплашените си погледи към хората, които искрено ни обичат и полагат грижи за израстването и оцеляването ни; непогрешимо изричаме първите си думи и забележимо осъществяваме завоевание на ограничено количество земна площ, олюлявайки се под осезаемия акомпанимент на щастливи, топли възклицания. Развиваме се, прелитайки над обсипаните с перипетии фази на физическо и психическо трансформиране; създаваме приятелства и ставаме част от институции, подпомагащи ни да оформим схващанията си за заобикалящото ни изобилие.
            Следващата съставка е ясно доловима – любов, която никога не те застига под наслов „Готов ли си за мен?“. В моменти на интриги отворената книга се превръща във верига, завличаща те към планета, населявана единствено от собственото ти голо терзание. Би ли могъл с ръка на сърцето да си признаеш, че в този отрязък от време – експлозия за съзнанието – разбираш кое е редно и кое – не? Нима миловидното ти заслепение не може да придобие измеренията на пречка, свързана с невъзможност за възприемане на обстоятелствата такива, каквито са?
            „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли...“ – мъдро е заключил в стаите на вековете изпъкващият с неповторимостта си английски поет и драматург Уилям Шекспир.
            Предпочитам да бъда откровен. Пред себе си. Пред Вас. Понякога си мисля, че не знам в какво вярвам, и не искам да вярвам, че си мисля това. Както е казал полският писател Анджей Сапковски: „Аз съм фантаст, но живея в реалния свят и пиша за реалните проблеми, които тревожат хората.“
            Те са тук – точно пред нас – и по принцип за тях почти не се говори. Отрицанията, които всекидневно ни засягат и подлагат на изпитания, не са никак малки по размер и значение, нелицеприятно пълзят и се развиват там, където никога не би насочил погледа си, и тайно сключват мирни договорни отношения с порива ти да спечелиш щастие. Абсолютно вярно е, че невинаги ще срещаме добросърдечност, честност и споделеност, но нека Ви запозная с миниатюрна част от събитията, които ме карат да се чувствам дребен, безполезен, неразбран и изтерзан…
            Ще започна с това, че в началото на месец октомври 2018 година обществено-политическото пространство се олюля и изгърмя под натиска на дерибейство, съпътствано с неописуемо страдание и задушаваща сърцето безпътица за едно семейство.
            Спомняте ли си русенската журналистка Виктория Маринова? Предполагам, че вече наредихте мисловния пъзел и достигнахте до потискащото заключение, че дори и в този момент едно дете живее с непоносима липса, базовата му нужда от любов е безмилостно разрушена, а понятия като възприятия и усещания са дълбоко потънали под дебелите пластове на болката, пробиваща си път към замъците на сърцето като враждебно настроен войник. Българският народ, с обгорени по ръбовете сетива, надигна глас, заявявайки, че повече не ще търпи, но уви – пробойната не се покри и всичко постарому продължи.
            Визирам като основен проблем в дефинираното проблемно поле незадоволената ни потребност от сигурност и спокойствие, за която съм на мнение, че е една от най-неглижираните в несекващия ход на динамичния ни живот, губейки се като пясък между пръстите ни. Смятам, че сме лишени от онази добре подплатена вяра, нашепваща ни, че през утрешния ден ще се събудим с покрив над главите, ще вкусим от топлата храна, закупена след напрегнат честен труд, ще целунем съпруг или съпруга, ще се огледаме в невинните очи на децата си и ще заемем полагащото ни се място в огромната обществена мозайка.
            Аз не съм спокоен, защото живея – или по-скоро тлея! – в извънредно ускорена епоха на смазващо индивида напрежение, който, опитвайки се да внесе баланс в многоцветния си ден, изобилстващ от стремеж към съвършенство, изгубва качеството си да обича, дарява и прощава!
            Аз съм неспокоен, защото в моята държава – да, тя е моя, твоя и наша! – отнетият човешки живот е в пъти по-евтин от счупена чаша! Аз ставам тревожен и невротичен, когато се замисля колко измъчени и съсипани люде тичат с протегнати длани към последния влак на своята гаснеща надежда!
            Аз се озовавам в железните окови на страха, настигне ли ме с бясна скорост мисълта, че сме орисани просто за да дишаме назаем, да работим за пари, а не за удовлетворяващата искра на пълноценността, да мълчим, да търпим; да горим в смиреността си, да не уважаваме, а да унижаваме…  
            Мисля, че не съм краен песимист, а претоварен, лутащ се реалист, за когото е крайно време зелените сигнални лампи в съзнанието да бъдат включени, преди архетипът на Сянката да ни е унищожил напълно.