Ами ако няма Бог?

Задавали ли сте си този въпрос? Ако няма Бог? Ако пътят ни не е предначертан? Ако съвпаденията са просто съвпадения? Ако този ден, този миг, тази минута зависи само от теб? Ако родителите ни са били заблуждавани от своите родители, а те от своите ... и така до незапомнени времена? Ако това, на което се уповаваме е просто илюзия, една добре измислена лъжа? Ако там горе е само въздух и никой не ни гледа? Ако никой незнае какво наистина има в сърцето ни? Ами ако то, сърцето, е просто плът, която се свива и разгъва ритмично?

Физиката има обяснение за всяко “чудо”, което умът ни няма. Химията, психиката, мозъкът – тази съвкупност прави в нас чувството за любов, но ... дали това чувство не е същото, когато сме гладни, когато се страхуваме, когато се опарим от пламъка на свещта?

Ами ... ами ако Той не ме закриля? Ако наистина съм сама? Ако няма Бог, тогава няма и дявол. Ако няма карма, няма съдба ... и още ... ако няма възмездие?

Религия – най-неразбираемата дума за мен. Как сляпо да вярвам, как сляпо да се примирявам, как сляпо да имам търпение? Ами ако Бог съм аз за себе си, ако ти си Бог за теб? Мисля, че най-ценното от живота ни са спомените. Помисли – какво друго има значение? Каквото и да се случи – ще се забрави, когото и да обичаш – ще го претръпнеш, към каквото и да се стремиш – ще се разочароваш, независимо дали го постигнеш или не.

Наистина няма Бог.

Ето, написах го – няма Бог, измислен, не съществува.

Няма Дядо Коледа, който да ни награди, няма баба Яга, която да ни смрази, няма го и чаровния принц. Всичко това е лъжа, илюзия, приказка.

Моят живот се е случил, защото мама и татко са го направили, а след това са имали нужда да покажат, че са добри и затова са се грижили за мен. Така са ме възпитали, че и аз да искам деца, за които да се грижа, за да бъда реализиран човек ..., но искам ли го наистина?

Защо казват, че трябва да се обичаме? Не, аз не се обичам. Задължително ли е да се обичам?

Защо трябва да ме боли толкова много от липсата на един определен човек, без когото ми е много трудно да живея?

Защо се чувствам толкова празна, въпреки че всичко е наред?

Защо нещо в мен плаче, а трябва да работя и да бъда адекватна на всичко ставащо?

Защо той е там?

Защо мисълта така ме боли и защо искам невъзможното?

Нали ако имаше Бог и Той се грижеше за нас така, както мама и татко са го правили за мен, сега нямаше в неистова болка да крещя, че няма Бог, няма любов, няма щастие. Животът ми е объркан повече отколкото някога съм предполагала и зная, че сама съм си го направила. Никаква Божия промисъл не виждам в това, че лъжа, че се преструвам, че не съм това, което искам и трябва да бъда.

Приятелю, моят живот си е мой, твоят е твой и нито единият, нито другият ще се подреди тази вечер. Твоята липса ме доведе до тук – да изрека Анатема!

Сама съм, сам си, тя е сама. Мразя всяка двойнственост. Аз съм искрена и от това ме боли. Боли ме за теб, боли ме за мен, боли ме за хората, които обичам, но не мога да направя щастливи. Дори и теб не мога да направя щастлив, а няма нещо, което да искам по-силно от това.

Няма Бог.

Дори и най-божественото – красотата – винаги умира, остарява, изменя се.

Няма Бог.

Дори изгрева вече се е изтъркал от повтаряне всеки ден, всеки ден.

Няма Бог.

Дори ти не го вярваш, но когато затвориш очи отчаян, уморен, ненужен, какво остава – нищо, остава само липсата на Бог.

Предразсъдъци, традиции, заблуди. Толкова години и толкова хора живеят с вярата, мисълта, успокоението, че там горе някой ги обича, когато никой в реалния им живот не ги прегръща, не ги търси, когато никой не го е грижа. Продължаваш, тъпчеш, блъскаш си главата и дори не мислиш какъв е смисълът, защото някой преди теб го е измислил – смисълът е Бог. Ами ако не е? Защо трябва да живея с истините на хора, родени векове преди мен? Аз си имам мое време, мое пространство, моя живот. Не ми са нужни средновековните рецепти за каквото и да било. Искам да си построя мои. Искам да намеря моето си щастие и спокойствие, а не онова, което хората ми казват, че е. И на вас хората ви казват кое е добро, кое е истина, кое е ценно, кое си струва, кое е вечно. Но мен не ме е грижа за това. В този момент ценна и реална за мен е свещта, която гори. В целият свят само моята свещ е такава и гори по този начин и само аз я приемам и имам нужда от нея сега, в моята стая, до мен. Милиони изгорели свещи, за които никой не пази и един мъгляв спомен. Дори не са и милиони. А колко са молитвите, изречени някъде в простанството на главния ни мозък и останали си там чак до смъртта?

На стотици езици наричаме по различен начин Името Му, щедро го даряваме със слава и слава, и слава. После се завръщаме в къщите си и същите тревоги, същите повтарящи се разговори, същото безсмислие. Ние сами се заблуждаваме, че има промяна, че нещастието може да се превърне в щастие. И какво правим – успокояваме се. Ето това е наркотик. Помоли се днес, утре пак, вдруги ден пак и в четвъртък се помили, и в петък го направи.

- Добре, направих го, но няма смисъл.

- О, имай търпение, ще намериш отговор.

- Какво стана, вече цяла година се моля?

- Така е, цяла година се молиш, но помниш ли какво стана на 28 февруари?

- Да, помня, тогава работих цяла нощ и от изтощение заспах на бюрото си. На сутринта ме уволниха от работа.

- Ти заспа, така е и забрави да ми се помолиш. Ето защо всичките ти молби преди този ден се обезличиха. Ти не спази обещанието си да се молиш всеки ден. Сега имаш още една цяла година. Бъди добър и се моли.

Какво? Какво? Какво? Ако това не е фанатизъм, ако това не е патология, ако това има изобщо някакво обяснение. Не мога да се примиря. Не съм съгласна. Отричам се. Но... ако се отрека - признавам, че те има, ако не вярвам - пак признавам, че те има, ако Те мразя – пак общувам с Теб. С кого – нали Те няма. С кого говоря тогава?

Били са нужни милиони години, цивилизации, еволюция – единствената оцеляла лъжа от тях е идеята, че там горе има някой. Живот на земята, живот след смъртта. Не е възможно. Ако живеем в нашия живот, то тогава сме мъртви в нашата смърт. Питам – как става това? Какво е поредното ви обяснение?

Ами църквите, ами духовенството, ами иконите? Какво ще се промени в моят живот, в твоя живот, ако ги няма? Няма ги, изчезват, забравяш ги и какво? Нищо. Отново липса – липсата на Бог.

Ако времето, в което мислим за Бог, го оползотворим в това, да мислим за себе си и за хората около нас? Ако точно толкова време отделяме на мечтите си, вместо на молитвите си, ако точно толкова време търсим щастието, вместо да го изричаме с молба, ако точно толкова време прекарваме с любимия човек в хармония, вместо в молитви?

Какво е рационалното обяснение на триединството? Никога до сега от страх да не разгневя Бог дори не съм се замисляла - а много съм искала -  върху идеята за Бог и триединството. Значи има един Бог, който станал Бог-баща, когато друг Бог – Светия дух слязъл при дева Мария, която била обикновено момиче и тя заченала от него. Единственото безгреховно зачатие. Ние всички сме обременени с греха от самото си създаване и носим този грях, като всеки ден го увеличаваме с нов и нов грях. Не ме съдете сега, и това е грях, не ме четете сега, и това е грях, не ме игнорирайте, и това е грях.

От зачатието дошъл и третия Бог – син. Това някак си го разбирам, въпреки, че ако се направи на сериал по телевизията, ще реша, че е доста щуро и недостоверно. В кой от тримата богове вярват хората тогава? Кой от тримата чува молитвите им? Кой е създал света за шест дни? Кой е окрасил рибите на дъното на Мъртво море? Кой е застлал пясъка в пустинята? Кой е създал таланта?

Въпросите ми са стотици, хиляди са и единствения отговор, който чувам е вярвай, уповавай се, имай търпение, не мисли, а приеми всичко това и бъди благодарен. Ами ... как точно да го направя?

Радвам се, че днес бях за няколко минути до човека, чието присъствие ме вдъхновява, радвам се, че той иска и има нужда и от моето присъствие, но какъв е смисълът? Утре ще е по-далеч от всякога, аз утре ще пиша за това и ще превърна в думи болката от неговото отсъствие. Пак ли да се примиря, пак ли да изчакам спокойно, за да разбера каква е причината да се случва това? Не, не съм съгласна. По-рационално, по-достоверно е да се съмнявам, да търся отговорът в себе си, да се изправя и да намеря моя си начин да продължа напред без успокойтелната доза, че всичко е предначертано. Не искам да живея като нещо, което няма сила само да сътвори себе си, не съм съгласна нещо, което не познавам да твори живота ми, а аз да благодаря за редките хубави мигове, които ми казват всъщност коя съм аз и къде искам да бъда.

По-лесно ми е да се разгневя на себе си, защото зная, че ще има отговор, ще има последствие, ще има промяна, отколкото да оставям на някого грижата за собствената ми усмивка, за любимия ми човек ... ами ... грижата за децата ми. И тях ли трябва да оставя в ръцете на вашия Бог? Той ще ги създаде ли, ще ги осъществи ли, ще ги пази ли от цялата несъвършеност на 21-ви век? Ами ако това не стане и аз го разбера след много и много години. Страхувам се, че ще се събудя остаряла и ще достигна до извода, който си правя днес, но тогава ще е късно, трагично късно за каквото и да било. Именно това виждам в живота около себе си – несбъднати мечти, неосъществени таланти, безразличие, безпредметни надежди и безброй кухи и празни планове, в които никой не вярва.

Живеем с чувството на вина, че не сме достатъчно добри, че не сме направили всичко, че сме пропуснали времето да ощастливим хората, да споделим спомените, да изградим нещо красиво. Виновни сме, че не сме такива, каквито ни се иска да бъдем. Чия е вината – моя или Негова. Никой не би ме убедил, че вината е на онзи “там горе”. Вината е моя, соътветно и болката от нея е моя и онзи “там горе” категорично отказва да я сподели с мен. Той винаги мълчи. Хората казват, че говорел тихо. Защо? Когато аз говоря с него как Той ме чува, въпреки, че никой друг не може?

Нещо нездраво и твърде нелогично има в цялата тази религиозна идея да се уповавяш, да вярваш и на сляпо да правиш добро. Чакай. Чакай, продължавай да чакаш ... , а под прозореца на очакването ми живот върви, светът се променя, хората правят някакви неща.

Колко по-важно е това днес аз да кажа, че следващите ми минути няма да са напразни, защото ще правя, това, което ще ми донесе щастие и благоденствие. Аз ще реша какво е то, аз ще го направя и ако не го постигна аз ще съм си виновна и следващия път ще знам, че така не се прави и ще потърся друг начин, за да го достигна. Аз ще творя живота си. Хора, разберете, че не Той отгоре ви ръководи, всеки един от вас поотделно изгражда живота си. Вие правите избор. Вие решавате. Вие искате и Вие го намирате. Няма Господ, който да помага, който да заповядва, който да ви вини. Вие сте тези, които дишат, които мигат, които ходят, които мечтаят, които мързелуват, които се предават, които плачат, които се борят, които обичат, които сте.

Толкова ли е трудно да приемем собстевана си отговорност за самите себе си? Толкова е трудно, че още преди милиони години някой е измислил приказката за нечия друга отговорност и всички след него са приели това. Осанна, спасени сме, някой друг е виновен, но не сме ние. Ние ще слушаме и ще бъдем възнаградени.

Какво? Какво? Някой изобщо вярва ли в това? Попитайте богомолецът защо го прави? Ще ви даде сто причини, но нито една няма да бъде основана на факт, а само на предварителни твърдения. Накрая той ще каже, че го прави, защото вярва и спорът ще приключи. Не искам да крада ничия вяра, нито да разобличавам ничие упование, просто задавам въпроси и зная техния отговор вътре в себе си.

Аз откривам моята истина и не ме е грижа дали ще ме съдите или не. Аз не вярвам, че Бог съществува. Не вярвам, че Бог направлява животът ми, не вярвам, че предначертаното, което е за мен ще се случи. Не вярвам, че молитвите ми са ме направили човекът, който съм днес. Всичко е само обстоятелства, решения и догми, които сме наследили от миналото и които – незнайно защо – много държим да предадем на бъдещето си.

Защо религията не ни дава право да я подлагаме на съмнение? Защо сега аз богохулствам и понякога се страхувам от това, което мисля, защо се съмнявам в истинността на всичко онова, в което вярват всички онези?

Няма Бог. Къде е Бог в моята Коледа? Събрахме се вкъщи цялото семейство, ядохме “постни” ястия, дори не ги преброихме колко са, раздадохме си подаръци, приехме ги, гледахме телевизия, оставихме масата така до сутринта и след това я почистихме. А това е празник, в който се радваме, че Бог се е родил. Така ли се изразява радостта? Аз не искам да живея в такова време, не искам да се радвам така, не искам да фалшивеем във всичко, а непрестанно ми се налага да го правя.

И великата идея, че сме на този свят, за да се учим ... Защо? Кому е нужно да се роди едно невероятно мило същество и с болка да излезе от майчината утроба, да плаче постоянно от колики, от зъбчета, от температура, а родителите му със свити сърца да го утешават. “Почакай, ще ти мине”. “Бъди търпелив, стига си плакал”. “Нищо, че те боли, ще оздравееш, така се става юнак”. Хей, какво успокояващо или човешко има в това. Та ние и собствените си деца залъгваме с такива илюзии. Ще те кръстим в църква! “Даваме те поганче, връщаш се християнче”!? Как така? Вчера не е било любимо на Бог, а днес, след като някакъв поп го поля с някаква вода и каза някакви думи и изведнъж то стана любимо дете на Бог. Да вярвам ли в това нещо, без дори да се осмеля да попитам – как точно става и има ли наистина някаква причина и някакъв смисъл от случилото се. А самото дете дори и не подозира. Много преди него бабите и майките са решили, че ще го кръстят, когато малко поотрасне, защото така е станало и с тях.

Ами помените? Да раздадем вафли на живите и да кажем, че ги даваме, защото един роднина, вече мъртвец, обичал тези вафли. Изяж ги ти, живия и аз ще се успокоя, че мъртвия е добре? Нямам обяснение за подобни схващания. Съжалявам, но не ми звучат логично.

Ще спра да изброявам поредицата от недомислици, които религията ни налага и още по-страшното - ако не вярвате, ако не почитате, ако не изпълнявате сте толкова лоши, че заслужавате да умрете. Това ли е наказанието – смърт? Християнството отрече езичеството и се представя като висшата сила на всички и всичко, но с какво християните се различават от езичниците. Едните имат един Бог / или трима, така и не разбрах /, а другите много повече. Боим се, надяваме се, пазим се да не сгрешим, а всъщност всеки от нас просто търси начин да оцелее и да не му личи колко е объркан, слаб и беззащитен. И как ще е по-различно, когато чакаш нещо да дойде отгоре и то, естествено, не идва. Ще бъдеш тих, ще бъдеш уязвим, ще бъдеш недоволен. Ти не правиш нищо, но очакваш от Него всичко. Как да стане?

В тази върволица от лабиринти на предразсъдъци как изобщо можем да съществуваме, как трезво да правим своя избор, как да оцеляваме? Та ние, хората сме заринати от канони и закони. Създаден е калъпът и колкото и да не искаш, колкото и да бягаш, колкото и да си себе си, рано или късно с болка или доброволно, ще влезеш в калъпа. Ето това наистина е предначертано, но не от Бог, а от обществото.

Едно е сигурно – щом си роден, ще умреш, но времето между двете си е напълно твое и е безмислено да го разпиляваш в очакване някой друг да свърши твоята работа, да вземе твоите решения, да изпита твоите радости и твоите болки. Никому не е известно какво е било преди зачеването и какво става след смъртта, но това интересува много повече религията, отколкото самия живот днес, тук и сега. Не съм съгласна.

Тленността на тялото, грехът на секса, сладострастието на храната – слабости, слабости, слабости. И ако се пребориш с тях, какво? Ще живееш вечно, когато умреш?! Ще се нравиш на Бог и той ще те възнагради?! Ще пребъдеш?! Това много ми прилича на обещание, което не е сигурно дали изобщо някой е дал и още още повече, някой ще изпълни. Каква е идеята – напъни се сега, за да си добре после?

Доскуча ми да ви уверявам в безумността на духовното ни наследство. Винаги намираме за наивистични древните религии, но нашата, съвременната с нищо не се различава от тях и въпреки това, всички вярват в нея и всички я поддържат.

Ваша воля, правете това, което считате за правилно и добро, а на мен ми остава отговорността и предизвикателството да изживея живота си така, както мога и както сама избера.

От днес нататък ще обичам без да се страхувам, че не трябва да го правя.

От днес нататък няма да лъжа хората, колкото и изгодно да е това за мен.

От днес нататък ще вярвам в собствените си сили и ще избирам.

От днес нататък ще се боря за истините, в които вярвам и за себе си.

От днес нататък – Благодаря ти Боже, че има от днес нататък...