Помниш ли?

Три болезнени години, години на тъга... Години, които ми донесоха само сълзи и самота. Три години, откакто си тръгна, остави ме... помниш ли? Като че ли беше вчера, онази зимна вечер, в която съсипа живота ми... Обади ми се... просто ми каза да си тръгна... всичко свършило... Помниш ли?... Остави ме на улицата... там, в големия град, през нощта.

Днес не знам от кое повече ме боли, дали от това, че ме остави, или от това, че ме остави на улицата, без да те интересува какво ще стане с мен. Знаеш ли, тогава те проклинах, мразех те така, както никога не съм мразела... А болката, за нея да ти разкажа ли? Искаш ли да знаеш? Извади сърцето ми, поигра си с него, а когато вече не ти беше нужно, го стъпка и изхвърли... Помниш ли как плаках, като малко дете, на което сякаш му бяха взели играчката от ръчичките.

Чувствал ли си се празен, така, все едно нямаш нищо в себе си? Искал ли си да заплачеш, а да не можеш, понеже в очите вече няма нищо - пресъхнали са...

Болеше ме, с думи не мога да опиша как, може би някои хора ще ме разберат... други ще се опитат, а останалите ще се присмеят на думите ми... Криех се, плаках, провалях живота си, не намирах смисъл в нищо... Затворих очите си за хората, за света. Аз не живеех, а просто съществувах... Дишах, а не исках да е така... Молех се за най-лошото... Помня как заспивах с мокро лице и кървящо сърце, а после си казвах няма да има утре... Бях разочарована, когато се събуждах... Болката ме разяждаше... Напуснах и работа, не исках да съм в тежест на никой... а след това се затворих още повече... Не те виждах, а така жадувах за лицето ти, за гласа ти, за ръцете ти...

Наранявах тялото си с какво ли не, за да покажа каква война е в душата ми... за да покажа как се чувствам, как умирам бавно отвътре... с всеки изминал ден се чувствам по-безсилна и сама... но ти не го разбираш... Ако счупиш нещо, ще го поправиш ли??? Или то просто винаги си остава счупено?!