( пролог)
Да изтворявам живота си - една безкрайна, по която крача, опознаваща собствения си дъх...
Една безкрайна, настъпила Времето, изопнала гръб.
И трупайки опитност, понатрупах тъга, виждайки как в слабостта си пропилях много възможности, много време остана назад - неизползвано може би, а може би ако не беше така, сега нямаше да пиша това...
И нищо не е както и да е... И всичко е важно в тази идеална подредба от смяна на чувства и звуци, и хората в тях.
И СЛЕДВАМ СЪРЦЕТО СИ, и вече не се гневя...
Не питам ЗАЩО, защото така трябва да е и това съвсем не е примиренческа философия, а само сливане с вселенското море, което за да обгърна без страх, първо трябваше да се науча да обичам, а това означаваше само едно- да се сниша, смиря, да разбера, че да роптая срещу Големия Свят не ме прави Герой и че всеки път все по-малко знам, ако съм все с рогата напред. И като прашинка имам силата на Бог, само ако сама отида при Него - застана на брега и мълчаливо прекрача в голямата вода, на голямат ...