Всяка нощ се молим, без да знаем дали изобщо някой чува молбите ни. Молим се за капка щастие, за капка любов в тези тежки и трудни времена. А животът е една борба, която водим от момента на раждането си и си заслужава единствено, когато открием причина, заради която да живеем. А човешкият свят е красив, когато е изпълнен с мечти и идеали.

В последно време хората започнаха да търсят щастието си далеч от бащиния дом, от семейството... загърбиха родното! И положиха основите на един нов свят – бляскав и фалшив, свят, в който всичко си има цена. Продадоха душите си, за да успеят, а сега, когато имат всичко, се питат какво им липсва, за да открият истинското щастие. А въпросът е реторичен и го знае всяко хлапе – искаме, когато нямаме, а когато имаме - не оценяваме! Парадоксът на времето ни се изразява най-ярко в постъпките от ежедневието ни. Искаме да стигнем върха, преминаваме през хиляди препятствия и накрая оставаме сами, и няма кой да избърше сълзите ни. С кого да споделим радостта си? И радост ли ще е, щом ще сме сами?

Отговорът е само един – истинското щастие е на родната земя – тук са усмивките и сълзите, грижите и безгрижието, болката и радостта, тук, а не там.

Тук е домът – онази красива картина, която всяка вечер сънуват. Живеят в луксозни къщи, скъпи квартали, карат хубави коли, забравили са що значи нищета, а всяка вечер сънуват един прашен друм, една стара стряха, едно малко дворче и едно вековно дърво... Там луната е красива и омайна като в приказките, там всичко е обикновено, но има своя блясък за онези, които могат да го видят и оценят. Как само светят звездите и се губят на фона на безкрайността. Луната не спира да свети и ми показва пътя към дома, все един и същ път – път към тайните и верността, приказките и реалността към живота, а понякога и към смъртта.....

Един прашен друм, а сякаш е онзи червен килим, по който стъпват известните и светлините на прожекторите не спират да показват техният блясък и изящество. А това е моята уличка - с камъните, сълзите и прахта, друмът от детството, друмът от съня...

Пеперудите не пеят, цветята не греят. Всичко се е променило, свело е глава и дълбоко мълчи, загърбило мечтите си. Къде е дворът чудноват, изпълнен с детски смях? Къде е мелодията на птичките, играта на катеричките по нашето дърво – на което и дом си построихме. Мислехме, че ще сме по-близо до небето и звездите и протягахме наивно ръце, мислехме, че ще полетим и заедно ще обиколим света, ще разкажем на хората за едно необикновено място, за едно кътче от рая, но тук, на земята! А вие знаете, че таз земя е тъй страдална, напоена с много кръв и, че всеки е искал за нея да падне пръв. А сега я напускаме! И бягаме като страхливци! Защо времето се промени? Защо търсим грешките в другите, а не в себе си?

Прощавай, мамо, че заминах далеч от Родина, да търся щастието си в чужбина. Аз зная, мамо, че ме чакаш – годините летяха, а ти стоеше там – на одъра с татко и с моя снимчица в ръка. Галеше лицето ми, а сълзите се стичаха по бузите ти, но и те не успяха да измият мъката в сърцето ти. То туптеше за едно дете, за твоето дете, което се излъга и сгреши, напускайки родината си, а после трябваше да изкупува грешките си.

Сега съм тук! Макар и късно! А вас ви няма...

Дойдох си. Минах разстояния, с надежда да ви видя и с обичта си да ви даря – онази, дето таих дълбоко в себе си, онази, дето беше отредена за вас.

Сега къщата е празна. Дворът е обрасъл с бурени, а сълзите ми ме изгарят като въглени. Простили сте ми, зная, но как аз на себе си да простя за годините, които прекарах далече от вас. Търсех щастието си. А винаги съм го имала, но бях сляпа. Не успях да видя онова, с което Бог ме бе дарил.

Ако имах само още един шанс! Ако можех да върна времето назад. Щях да тръгна по друг път.

Щях да прегръщам любимия човек, да го събуждам с усмивка и да му казвам колко много го обичам при всяка една възможност. Дори и да го знае и да му омръзва. Щях да живея тук, на село. Щях, тате да бъда до теб, когато си имал нужда от мен, когато си полагал основите на дома. Аз трябваше да ти помогна и себе си да вградя, за да осъзная що свидна стряха значи. А ветровете на времето покриват с прахта на забравата. И сега, тате, къщата ти е разрушена, защото беше сам срещу света и се бореше, но животът не те съжали. А аз бях далеч и нищо не сторих, а сега когато искам нищо не мога да променя.

Щях, мамо, и теб всеки ден да прегръщам и да те топля с детския си смях, с детската усмивка. Тогава нямах уши да чуя истината, прозряна от твоето крехко сърце. Ти бе човекът, който всеки ден ми повтаряше „Живот, дъще, без мечти не струва, дори и с пари"! Вие щяхте да ме научите да бъда добра, да ми покажете любовта и да докажете, че щастието е на родна земя! И аз нямаше да сгреша. Трябваше да ви послушам. Колко години пропуснах, дълги години, в които не бях до вас.

Ех, Боже! Сега съм паднала на колене пред дома, тихичко плача и силно крещя.

„Боже, върни ми ги!" Ще платя цената, каквато й да е тя, аз имам много пари. Искам да открия щастието си и вече знам, че е тук, на родната земя! А Бог гневно крещи – „То не се купува, а видя ли колко много струва. Животът без него е немислим. Всички, които напуснахте бащиния дом, продадохте душите си. Какво мога аз да сторя, за да ви помогна. Безсилен съм и плача с вас. Със сълзите си напоявам нивята всеки ден. Бълканът  -и той не разказва за своите славни герои, и той сякаш забрави за тях. Вятърът навярно и тях е покрил с прахта на забравата. Аз може да показвам чувствата си чрез стихиите, дето пращам на смъртните, но не определям съдбите им. Вие решавате на къде да поемете, аз нямам вина за избора ви."

И тези думи пронизват тишината и болят, сърцето ми кърви, но нищо не ще се промени. Всичко, което чух, бе истина, а тя за пореден път доказа, че боли.

Обвиняваме Бог, че не се грижи за нас, но май ние за него забравихме. Молим му се, когато не откриваме друг изход, за да се справим сами. Колко нощи и аз се молех да се завърна при вас, а защо нищо не направих?

Простила си ми, мамо, че те оставих сама и ти не беше до своята свидна дъщеря!

Простил си ми, тате, че и тебе предадох, че знаех какво значи спокоен живот, а исках слава, шум и пари, че всичко ценно продавах и убивах мечтите си! Живях друг живот в чужбина, а моят винаги е бил тук. И късно осъзнах словата, последни чути от вас, слова изпълнени със сълзи – чужбина дава, чужбина взима. Каквото и да дава, чужбина дом не става!

Горчивият спомен винаги ще остане в мен, но българското ще тлее, ще пари и ще боли. Но поне се осъзнах и нямам страх да изрека няколко слова, дето все премълчавах до сега – тук съм родена, тук ще умра! Където и да съм, аз винаги ще се връщам. Духът ми ще намери своя вечен дом, а той, мамо и тате, винаги е бил при вас.

Животът си струва да се живее, когато откриеш причина, заради която да живееш. Животът е хубав, когато истинското щастие ти се усмихне поне веднъж и изтрие горчивите спомени. Животът е хубав, когато осъзнаеш навреме, че щастието е на родна земя и когато не е късно да се поправиш...

За тези, които няма да имат втори шанс, какво им остава?

Споменът, който никога не ще долети! Споменът, който ще ги топли в студените дни, когато са сами. Споменът, който ще радва сърцата, когато безкрайността ще вледенява телата!

Ако имах само още един шанс, ако имах само секунда – тя щеше да е за вас. И щях да повтарям „Мамо, прости! Тате, прости! Простете!" докато Бог ми позволи. Ако имах само секунда, но какво ли значи тя на фона на безкрайността?

Но винаги остава един въглен под пепелта, една светла искра в тъмните обятия на нощта.

Вие не сте до мен, но сте в сърцето ми и ще живеете винаги с мен.

Човешкият свят е красив, когато е изпълнен с мечти.

Винаги остава един въглен под пепелта и огън в човешките сърца.

Някога, някъде, душите ни ще се срещнат и ще намерят своя вечен покой!