Пристигам тъй уморена след дългото пътуване... и все пеша... Рано сутрин, когато лъчите на ранобудното слънце заблъскат по клепачите ми и ги повдигам по-тежки от вечерта преди да заспя. И макар всичко да ми е вече познато, приземяването ми е все дълго и уморително. В транс сипвам обичайния тъмен прах в чашата. Забърквам тая магическа смес и след изминали мигове тя запарва по устните ми и аромата изтръгва сладостна въздишка. В очакване на въздействието й и всички сили да отърся съня от раменете си, разкъсвам разстоянието в боси стъпки. Трополя по прозрачността на прозореца. Изпивам с поглед познатия пейзаж. И радвам ли се или отново ме натъжава цялата тая действителност - не зная... или не искам да знам. Достатъчна е само мисълта, че обувките ми отново ще се задълбочат в разговор с пътищата отвън, предизвикват тръпки по тялото ми. Посягам отново към горещата тъмна течност и ненаситно я поглъщам силно горчива. И очаквам тя да възбуди в мен чувства и желания за среща с града. И колкото по ...