Колко често се събуждаме с въпроси, на които се опитваме да намерим отговор? И колко често това чувство трае дакато си изпием първата чаша кафе? Времето ли не ни достига да ги намерим, не знаем къде да търсим, или се самозаблуждаваме като се взираме в най- непрогледните неща, които трудно биха ни разкрили своята тайна. Аз все си мисля, че ние знаем прекрасно отговорите, но се срахуваме да не ослепеем, ако погледнем в тях. Да, истината е трудно смилаема, особено ако ни уличава в лъжеморал, в лъжезагриженост, в безразличие...

  Повтаряхме си, че правим всичко възможно и повярвахме безрезервно в това, докато се давихме в собствените си деяния, а някои и нещо някъде потъна безследно, без минимална надежда да изплува... Колко са добрите плувци и колко от тях ще издаржат без въздух в тази безкрайна, силно хаотична повторяемост на несигурността и животопогубващите съставки на нашето  светло време и още по-обещаващо бъдеще.

  Потулихме собствените си грешки, а виждахме как другите грешат, конфискувахме от собствената си душа чувството за отговорност и го развихме в  честно чувство за обвиняване на другите. За да се чувстваме добре в кожата си!

  И когато се оглеждахме в огледалото, дъхът ни спираше... толково красиви, но и толкова мимикрирали. Натруфени в модните крещящи одежди, а оскъдни в просешката дрешка, едва топлеща душата ни. Напръскани с омяйни парфюми, за да не усещаме миризмата вътре в нас... на прогнило човешко сърце. Преоткрихме хиляди пъти света, покорихме върховете на славата, за да се скитаме из джунглата вътре в нас - дивата, неопитомената, непроходимата... собсвеният ни връх остана недокоснат, забравен във времето.