Ето, заставаме на същото място. Не чак толкова много време след това. Не чак толкова много думи след това. И не чак толкова много дела след това. А защо сме толкова много различни? Какво изгубихме? Какво открихме? Какво научихме? Какво забравихме? Какво изобщо направихме? Явно си зададохме твърде много и твърде сложни въпроси, чиито отговори така и не дочакахме.

                Вече май и ние самите не знаем кои сме, какви сме, защо сме... Ту търсим рационалното, ту емоционалното. А когато намерим точния баланс помежду им, все става така, че нещо да се наклони повече. Може би е така, защото се опитваме да имаме онова-което-нямаме. То е нашата утопия. Химерата, с която се опитваме да се преборим.

Може би всички живеем в хармония само в някои моменти. В другите търсим своята малка терапия. А всичко, което ни помага, е терапия...