Обичаш ли да те боли, обичаш ли да те предават, обичаш ли да плачеш? Не обичаш, нали? И вярвай ми, никой не обича. Защо тогава нараняваш тези, които те обичат, тези които биха дали дори живота си за теб... биха го дали преди, не и сега. Ден след ден, малко по малко губиш всеки, който някога е държал на теб, всеки, на който можеш да разчиташ. Губиш хората, които те обичат по най-глупавия начин. Разбиваш живота им, предаваш доверието им, убиваш дори надеждите и мечтите им и после защо отново очакваш, че ще ти простят? Вярвах, вярвах, че във всеки човек се крие поне капка милост, но ти ми доказа, че греша. Доказа ми, че мога да се доверявам на всеки, но не и на дявола вътре в него, доказа ми, че наистина съм все още твърде малка, за да искам да разбера хората, а какво остава и да им помогна. Исках да помогна на теб, исках да ти бъда опора, исках да можеш да разчиташ на мен, но ти не пожела, не пожела  да хванеш ръката ми и да се измъкнеш от дупката, в която сам падна. Не те ли боли поне малко, не се ли замисли дори за момент как караш хората да се чувстват, как убиваш мечтите им, без дори да почувстваш угризения? Не искам да познавам други като теб, иска ми се дори да не познавах теб... тогава може би все още щях да вярвам в хората, а сега се страхувам, страхувам се да ги опозная, да им се доверя, да ги обичам...
Не ме боли, че нарани мен, боли ме, че ще нараниш тях, хората, които обичам и които накарах да ти вярват. Сега, сега ще разочароваш и тях, ще разбиеш и тяхните мечти, ще ги накараш да произнасят името ти с отвръщение, така както го правя аз сега! Не те мразя, съжалявам те. Жал ми е, че сам се осъждаш на самота, че сам правиш живота си труден...
Научи се, научи се да уважаваш другите, преди да поискаш те да те уважават. Научи се, да бъдеш човечен, преди да поискаш хорската милост. Научи се просто да живееш достойно, за да може и така да умреш! Научи се и тогава се обичай, не сега, сега любов не заслужаваш...