За тези, които умеят да достигат звездите...

        Някой беше казал, че звездите са много високо, но имало хора, умеещи да стигнат до тях... Да разтворят шепи и да потопят пръсти в светлината им – набързо, като неуловим повей от криле на пеперуда... и да гребнат малко от заряда им... А после – да стиснат нежно длани и да погалят тайно душата си, вливайки й сияйни искри... Искри от звездите, които са толкова високо в небето, че виждат всички истини – и явни, и скрити. И са пълни с толкова мъдрост, че са готови да раздават щедро на всеки, осмелил се да стигне до тях.

            Някой беше казал, че някой бил срещал такива хора...

            Поглеждам звездите – далечни, непознати, самотни... Кой ли би дръзнал да стигне до тях? Някой бил казал... И какво от това? Да повярвам на  хорски измислици?

            ... Нещо трепна в небето.

         От нищото, в черната паст на нощта, като сребърна  точка, подскочи светлинно кълбо. Очите ми неволно доловиха това фантастично движение. Сякаш полюшвана от невидима  длан, една безнадеждно далечна звезда притича из тъмната гръд на небето – насам и натам... Все едно опитваше нещо да каже – нещо много красиво и важно. Очите ми не смееха да притворят клепачи... Гледах с поглед, потънал дълбоко в небето...

...

            Кой беше казал, че имало хора, умеещи да стигнат звездите?

            Недоловим спомен се надигна дълбоко в душата ми.

            Несъзнателно вдигнах длани високо нагоре и с почуда видях как от моите пръсти струи светлина...

            И си спомних!

            Да, спомних си в миг – всичките истини!

            Вече знаех кой бе го казал...

            Знаех кой бе успявал да достигне звездите... Някога... Някъде...

            Може би това бях аз?

            Усмивка засвети в очите ми!