BG, 2006
Днес новините са други, но не много различни...
Сценарият - подобен, дори по-драматичен...
Героите - иска ли питане? Същите - ако са оцелели...
Понеделник. Сутрин. София. Пред Народната библиотека "Св.Св.Кирил и Методий". Задръстването по булевардите е възхитително! Светофарите сменят трицветието си като детски играчки, но светлините им са без значение. Превозните средства почти не помръдват, после се раздвижват на странни талази - непредвидими, незакономерни и пак така - неподвластни на никаква разумност, замръзват неестествено на няколко метра отход.
Стоя встрани от спирката. Наблюдавам с абсолютна безпристрастност този абсурд. Щастлива съм, че успях да превзема разстоянието дотук с двата си крака. Чувствам се като галеник на съдбата. Можеше да живея безнадеждно далече и да опъвам до скъсване изтънелите си нерви, натъпкана в някакъв тролейбус, пълзящ по трасето. А сега съм изпънала снага встрани от импровизиран цветен пазар, отмервам с поглед отсечката на поредното придвижване на превозните средства и чакам. Да, чакам - хората, с които имам уговорка да се срещна тук, като в нея не се предвиждаше подобно задръстване.
Чакам, наблюдавам и разсъждавам. Просто така, да не скучая. А и за да оправдая тежестта на овалното тяло над раменете си! Макар че, управниците ни отдавна са поставили голямата маса с благозвучното име народ в класа "безмозъчни". Или умопомрачени. А, може би, бавноразвиващи? Знам ли. Но ми е безпределно ясно, че в никакъв случай не и в графата "нормални". И докато се опитвам да систематизирам нерадостните си мисли, да им вдъхна малко позитивизъм - като за начало на новата седмица, с проскърцване до спирката се дотътря поредният тролейбус с крещящи реклами и от търбуха му се изсипва нова партида народ.
Никога в живота ни нещата не стават случайно! Някакви невидими нишки развързват в непонятна последователност събитията, на които трябва да станем свидетели. Често се случва, улисани в собствения си забързан свят, да ги погледнем с невиждащи очи, да ги пропуснем през себе си, без да натоварваме обременената си мисъл с излишни разсъждения. И да продължим по пътя си, сякаш нищо не сме забелязали. Но понякога, изпаднали в особено състояние на съсредоточеност и непонятен размисъл, виждаме неща, които могат да ни кажат много, толкова много, че чак да ни заболи - за другите, за самите себе си, за безнадеждния свят, в който сме принудени да живеем.
На няколко крачки от мен, говорейки шумно, спира непознат господин. Мъж на средна възраст, с кожена чанта в ръка, някак странно превъзбуден. Първоначално реших, че говори с някого по мобилен телефон. Нямам навика да се вслушвам в чужди разговори. Но внезапно почувствах странни вибрации в пространството. Тогава нещо ме накара да погледна към човека отсреща, който прекалено натрапчиво и неестествено клатеше чантата в ръката си и продължаваше да говори - на себе си, на хората наоколо или на въображаем събеседник... Да, просто се беше забил на място, а позата му имитираше движение. Сигурно това искаше да подскаже с непрестанното движение на чантата в ръка.
Изведнъж си дадох сметка колко естествено се вписва в пейзажа на нашата реалност този болен човек, който в първия момент имаше вид на нормален, обикновен, делови гражданин. Странно, точно тогава той започна да говори за лудите. Много издържана и трогателна беседа, ако не бе така потресаващо гротескна. Мисълта ми потръпна. Не знаех какво да направя. Да стоя неподвижна, като безмълвен паметник, все едно съм част от пейзажа, да обърна гръб и да тръгна нанякъде, да се смеся с чакащите на спирката... Прочетох смущение в очите и на останалите свидетели. И проумях, че целият ни настоящ живот е една отворена лудница, в която пребиваваме ден и нощ, без да осъзнаваме безпомощното си положение, живеем с илюзорната мисъл за своята нормалност, опитваме да покажем пред останалите и пред себе си колко сме велики, забележими и неповторими, а някъде отстрани някой ни наблюдава недоумяващо и навярно се чуди кой и защо ни е пуснал да се мъчим в подобно състояние.
Спазъм притисна гърлото ми. Почувствах се незначителна, безтегловна, употребена. Видях острозъбия капан, в който бях затворена с множество себеподобни. Колко глупави и неадекватни изглеждаха наивните ми представи, че водя някакъв нормален живот! Какво нормално може да има в това да трошиш дните си в някаква мътна последователност, работейки от сутрин до вечер, седмица след седмица, година след година с вмененото усещане, че си абсолютен късметлия, роден под щастлива звезда, поради факта, че все още имаш работа и то не каква да е, а все пак добра и престижна на вид... Но това, което получаваш насреща е толкова, колкото да се разплатиш с майката-държава, а с останалото да се чудиш на кое да дадеш приоритет - храна (май лечебният глад е по-здравословен!), санитарни препарати (сякаш баба ти все такива е ползвала!), козметика (префърцунени работи, друго си е уханието на естествени аромати!), дрехи (я стига с тези снобски капризи!)... И се радваш, че все пак не си пенсионер, защото така и не ти е ясно как все още живеят тези хора и си сигурен, че ти на тяхно място не би оцелял! И си доволен, че все още не си прикачен към списъците на благонадеждното ни "социално" министерство, на което само едното име му е останало да го украсява с благородство! Изобщо, чувстваш се толкова щастлив и поласкан от орисницата си съдба, че ти идва да запееш!
...
Усещам се странно празна - тотално изчерпана откъм съдържание. Прозрачен сапунен мехур, понесъл се през пространството без посока. Красив и многоцветен на вид, особено ако го погалят лъчите на слънцето! Такъв един благонадежден, обещаващ, сантиментално надут в своята ефирност. Появи се ветрец, духне с уста и той безметежно си лети, перчейки се със своята гъвкава прозрачност! Но заблудата не може да остане вечна, идва мигът на суровата реалност и... пук, нещо пробожда мехура в гърба... Има-няма! Пълно-празно! Форма-въздух! Кого ли пък го е грижа?
...
Харесвам София. Въпреки всичко! Тук можеш да потънеш невидим в множеството, да се спуснеш като капка по течението на огромна река, да се разтвориш в нея и да се понесеш анонимно напред. Задъхан, подвластен на общия ритъм, забравяш кой си, отдалечаваш се от себе си, от проблемите си, от спомените си. Ставаш като дребна прашинка, понесена от каприза на вятъра. Но дали това е спасение? Едва ли! Опиянението продължава само някакъв кратък миг, отрязък от времето, колкото да полетиш, да се порееш в мечтите си, да поемеш глътката въздух, която ти е жизнено необходима! И да изтрезнееш отново. За да понесеш болката в шепите си, които се оказват малки и тя потича наоколо - безформена, отровна, заразна.
Знам, че мъдростта е спасителен остров, онова особено състояние на духа, към което се е устремявал човекът през хилядолетната си история. Сигурно поради това усещане намирам временна утеха в пазвата на задъхана София. Но странно, забежките в този тайнствен остров на мъдростта, не ми носят спасение. Очите ми проглеждат директно в гнойните язви. Виждам блясъка на лукса, преплетен с безнадеждна мизерия. В ушите ми звучат като натрапчива истина безконечните думи на човека с чантата и съдържанието им ме шиба като свистящ камшик. Какво направихме със себе си?
Въпросите ми увисват без отговор. Чувствам се в абсолютна безпътица. Дотолкова ми е вменено чувството за неспособност, за непригодност, за някаква мнима вина, че мисълта ми не може да открие път и уморена свива криле. Моята мисъл, с която така се гордеех! Моята обикновена човешка мисъл, която не ме предаде в толкова бури и трудни моменти в живота ми! Моята извисена философска мисъл, която намираше спасение, потъвайки в света на мечтите, сега се сниши и потъна в безнадеждност. Тогава? Как ще се справя? Сама ли съм? Знам, че подобни усещания изживяват толкова хора край мен! Как се спасяват? Някой попитал ли ги е? Мисля, че не. Затова хората по улиците са така безнадеждни! Затова очите им са помръкнали, походката - вяла, несигурна! Устните им забравиха лечебните свойства на усмивката!
...
По телевизията вървят новините...
Оформят се нови цени на топлоенергията... От юли ще плащаме по-скъпо за парно и топла вода... Съседите ще дават разрешение за сваляне на радиаторите в жилището... В главата ми се прокрадва гадната мисъл за оформянето на нов фронт - междусъседски войни! Е, поне медиите ще имат работа!
Пред спиране са трети и четвърти блок на АЕЦ - очаква се цените на тока да скочат, възможно е да се стигне до режим. България отново ще заприлича на дискотека! Младите нямат този спомен, може да останат очаровани и от самосебе си да загубят интерес към дискотеките!
Служителите от Районните здравни каси - пред стачка! Оплакват се от ниски заплати! Че то чии ли са нормални?
Социалният министър се усмихва нежно в ефира на живо - какъв прекрасен бюджет се оформя за 2007 година! Едва преглъщаш от възторг! Има опасност дори да се подхлъзнеш в омаслените си мечти!
Министър-председателят убеждава Европа колко сме добри, прилежни и старателни, толкова много, че след три месеца ще я смаем с фантастичните си скоростни постижения! От нас ще се учат бъдещите кандидат-членове! Какво по-хубаво от това да бъдем еталон за подражание! То наистина като нас никога не ще се намерят не само в Европа, но и в световен мащаб - по издръжливост, по разтегливост, по мълчаливост, по поносимост, по преклонимост, по проводимост, по... все нещо ще бъде пропуснато, затова останалото е по подразбиране!
Министърът на вътрешните работи бил следствен по четири прекратени вече дела, но това било в реда на нещата, срещу всеки, заемащ някакъв отговорен пост, биха могли да възникнат такива нелепи неща! Важното е той да си върши работата, да покаже на Европа кои са лошите, да размаха по някоя папка с отворени доноснически досиета, но тези на героите, работили за родината са от друга хартия - ароматна и розова, затова пръстите на простосмъртните на могат да ги докосват по никакъв начин!
Разкрит е канал за нелегално производство на цигари, изнесено направо на място - в чужбина! Организаторите са известни, привикани, разпитани и... освободени! Какво пък толкова! Три години ги наблюдавали как си работят по канала, как си правят капитала, как си го разпределят помежду си и с още този и онзи, а дейността им всъщност е доста по-отпреди и това е ясно като бял ден. Но Европа, с чиито служби е разкрит канала, странно мълчи, не казва имена, не иска арести. Какво ли пък значи това? Или някой показва на същата тази Европа колко сме активни, добри, инициативни и как бързо ловим лошите умни глави!
По телевизията текат новините... Едни такива оптимистични, радостни, чак да се възгордееш! Става ти мило и уютно! Само дето никой не се сеща да отвори вратата на хладилника ти, за да погледне има ли нещо в него (приемаме, че все пак имаш хладилник!), да попита удовлетворен ли си от работата и заплащането си (ако изобщо имаш работа!), да се заинтересува от здравословното ти състояние (по презумпция приемаме, че човек се ражда здрав, но в противен случай?)...
Не ми се говори, ама толкова вече не ми се говори, че чак не ми се мисли!
...
Вървя по оживените улици и се загубвам в морето от хора. Не познавам никого. И не искам да бъда разпозната. Не ми се говори. Предпочитам да нямам уста. Тя е толкова излишна в днешно време - усмивка, реч, храна, целувка... кому са нужни вече тези забравени отживелици? Крача механично в шаренията на юнския ден и се опитвам да открия спасителен път - за себе си, за децата си, за родителите си, за приятелите си. Къде ли е този път? Кой го прикри така изкусно, че стана толкова мистичен и неуловим с просто око? И контактните лещи не носят спасение! Дори и бинокъл не може да помогне! Нищо! Пътят е невидим. Дали ще го открия някой ден, ако дотогава ме има?
... Спомням си за един луд, който стои на място, размахвайки кожена чанта в ръка и говори - убеден в правотата си - разпалено и страстно. В болното си въображение, може би, той крачи смело напред и разказва на въображаемия си събеседник за своите постижения и пътя, който води към тях?
Винаги има изход и той е някъде в нас самите!
© Калина Томова Все права защищены