В страната ни се прави нов опит за национално обединение. Днес 29.03.2007г. от 11,00 часа на площада пред храм-паметника “Александър Невски” ще се проведе митинг за даване на живот на “Национално Гражданско Обединение България”. Вчера, в специална статия, публикувана в сайт “Откровения”, показах два от учредителните документа на тази формация, която подкрепих в изказания от учредителите й замисъл – да се постигне национално обединение като предпоставка за спиране на негативните процеси, бушуващи в страната, които процеси могат кратко, но ясно да бъдат подведени под един – асимилация. От асимилация на нацията до интегрирането й със света – такава е широката ножица на днешния ни национален абсурд.
Настоящата статия има за цел да отговори на един въпрос – публикуваните вече документи на “Национално Гражданско Обединение България” в състояние ли са да постигнат единомислие сред някаква част от обществото, защото логическата противоречивост в тях не буди никакво съмнение още при първия им прочит. А логиката на тези документи недвусмислено е насочена към изливане и в практически действия, на които ще бъдем свидетели в близките дни – организиране на палаткови лагери, гражданско неподчинение, опити за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. Тази ситуация ясно говори за срамежливия полъх на вече очертан управленски интерес, който ще се опита да използва недоволството на една част от населението, което е поставено при тежки условия на живот. Става ясно, че проблемът е сложен. От една страна, именно интегрирането на странатана ни със света, е предпоставка и за успешното ни и равноправно участие в Европейския Съюз, на който станахме пълноправни членове, а, от друга страна, у нас реално съществуват слоеве от населението, които са в условия на крайна бедност, а останалите да въвлечени в процеса на консумативното общество, което пък показва, че възпроизводственият процес за българина е деформиран по силата на обстоятелства, които обективно налагат не стимулиране на недоволството на пенсионерите, с цел да се упражнява натиск върху правителството и предизвикване на криза в страната, а бързо обединяване на интелигенцията, която е в състояние да постави дневния ред на обществото и то не само пред българското Правителство и Европейския Съюз, но и пред световните обществени структури.
Казвам всичко това, за да стане ясно, от една страна, че в целите за националното ни развитие, за постигане на национално единство, нямам разминаване с авторите на посочените вече документи, но, от друга страна, в разбирането на начина на постигане на това нещо са налице и някои различия, съществени различия, които са непосредствен повод за написването на тази статия.
За по-голяма яснота, в по-нататъшното ми изложение, ще цитирам последователно положенията на публикуваните вече документи, в опита ми да ги анализирам.
Една от водещите идеи на “НГОБ” (Национално Гражданско Обединение България) е “Да преодолява партийната конфронтация, която попречи за изминалите 17 години да се изгради една демократична, правова и стабилна българска държава.” Такава цел може да бъде постигната от национална сила, която е в състояние да постигне еднопартийно управление. Има ли реално конфронтация между политическите сили у нас? Ако имаше такова нещо, политическия и обществения живот като цяло биха били съвсем други и в условия на политически сблъсък, би се вървяло към решаване на националните проблеми. Изминалият период от 17 години показа, че политическата класа у нас вегетира на равнището на администрация без самостоятелно мислене и чувство за отговорност пред народа си.
Добрите намерения на учредителите на НГОБ веднага проличават, когато пишат следното като цели, които би следвало в идейно отношение да обединят нацията: ”Да работи за: изграждане на действащо гражданско общество в Република България, за нейното устойчиво развитие, за единение на българския народ, възраждане на традиционните национални добродетели и морал, за благоденствие чрез труд на всички български граждани, независимо от техния произход, социално положение, вяра и етническа принадлежност, създаване на гарантиран от държавните органи ред и сигурност на гражданите, тяхната собственост и на гражданските организации, за социално ориентирана икономика с пазарни принципи чрез пълно мобилизиране на вътрешните ресурси на българското общество, за интегрирането на Република България в Европейския Съюз, НАТО и света, за равноправие, закрила и защита на всички видове законна собственост – частна, кооперативна и държавна, за издигане ролята на обществените организации и на обществото като цяло, за осъществяване на човешките стремежи към свобода и труд, за организиране и подкрепа на инициативи и прояви, насочени към укрепване и активизиране на българското гражданско общество. Нашата главна цел е да възстановим държавността и спрем в максимална степен ограбването на националното и лично багатство, корупцията и справедлив правов ред.”
С тези думи едва ли някой не би се съгласил, защото това са хубави пожелания, но точно тези добри намерения се повтарят в подобни обединителни документи вече близо 20 години, без да се постига никаква яснота по тях. Какво означава да се постига “функциониращо гражданско общество”. Зад тази фраза, ако бъде развита последователно, ще стане ясно, че страната ни трябва да се насочи към интегриране със света, но с онази част от света, с която реално можем да се интегрираме и дотолкова с Европейския Съюз и НАТО, доколкото сме в състояние да партнираме с тях. Но към такива разсъждения тук не се отива, а се отива по линията на недоволството, насочен към сблъсък с политическата структура, което е и своеобразна заявка за властта.
Социалната справедливост не е организационен въпрос. Тя не е въпрос и на организиран политически натиск, а е въпрос на икономически възможности. Но, в същото време, тя е въпрос и на отговорна национална политика от страна на управляващите, но управляващите не са единствената политическа сила, а друга сила у нас няма изградена. Това положение показва необходимостта от национално обединена сила, която да играе успешно ролята на партньор. От тази гледна точка може да се прочете и следното:
”Обединяване на пенсионерските съюзи и гражданските организации и движения в обединена система за провеждане на единна политика и действия за постигане на социална справедливост, в това число за гражданите в третата възраст, нормални условия за живот, гарантирано здравеопазване не само на пенсионерите, а и на всички българи и борба с бедността и укрепване икономиката на държавата и особено на малкия и среден бизнес. Създаване на общо ръководство и обединяване на усилията за постигане на поставените цели. Поставяне на исканията за решаване от управляващите в определени срокове и при отказ подготовка за самостоятелно участие на пенсионерските и граждански организации в митинги, гражданско неподчинение и предстоящи избори.”
Мизерното положение на част от населението наистина може да доведе до временно обединяване, което обаче носи белезите на стихийността и се оказва параван на чужд интерес. Действителното обединяване на нацията днес е нов въпрос, който трябва да се види дори и в миграционните процеси, по силата на които напускането на страната е устойчив процес. Българинът изгради новия съвременен свят, а вътре в страната си се блъска с абсурдите на мизерията и нейната стихия се излива в площадни действия, които са много далеч от действителните теоретични разработки за действителността, които биха ангажирали интелигенцията да се обърне с лице към мизерстващите, за да застави и управляващите да действат в тази насока. Но това означава друго – обръщане с лице към хората, към техните реални нужди, към отделния индивид, изграждане на мрежи за социална защита и то най-напред с възможностите на самите организатори на подобни обединения, което е напълно в духа на съществуващия абсурд. Всичко това показва, че обединяването на нацията е социален процес, а не процес на търсене на добрите управници, но тук пък се завързва друг възел – че политическото е своеобразно ядро на социалното, а негово действително ядро е икономическото. Да, процесите са сложни, но това предполага яснота, а не използването на тяхната сложност за създаване на теоретични паравани за прикриване на напиращи интереси по познати начини – чрез разиграване и на площадни сценарии.
Поставянето на управляващите под контрола на обществото е реална задача, която може да се види при прочита на следното: “Да се изработи стратегия за икономическото укрепване на държавата, мораториум на приватизацията и концесиите, преглед в определен срок на изпълнението на приватизационните и концесионни договори, недопускане на приватизация и концесии в монополните социални дейности в държавата и определяне на специален режим за ценообразуването на приватизираните и концесионирани обекти в тази област. Решенията, взимани от органите на управлението да са подчинени на икономическите интереси на страната, при пълна прозрачност и контрол от НГОБ”. Самата Държава е заинтересована от формиране на обществена сила, която да упражнява контрол върху нея, но нейният интерес се свежда до една външна мимикрия, а тази обществена сила не може да възникне от средите на пенсионерите и мизерстващите. Тя може да възникне от средите на предприемчивите хора, които са в състояние да решават въпроса със своята издръжка и притежават нравствената сила да излязат на обществената сцена.
Философията на НГОБ се дефинира по следния начин: ”Философия - търсене чрез науката и практиката през ХХІ век на най-добрия за България преход от тоталитарно управление към демократично гражданско общество”. Тази обща постановка, имаща за цел да изглежда приемлива, не казва почти нищо и затова не може да не буди и негативни емоции, но тя пък много добре показва именно мирогледната, методологическата и теоретическата безпомощност не само на анализираните тук документи, но и на тези, които са се опитали, чрез тях, да влязат в ролата на теоретици. В идейно-рекламната безпътица на днешния свят острието на новата концептуалност на прагматизма има задачата да посочи именно какво трябва да се прави и то ясно, разбрано, от позицията на новите реалности. Но тази ситуация недвусмислено показва, че и между теоретиците се води жестока битка за домогване до онези места, които осигуряват по-добри условия за преживяване. За какво говорим тогава?
Съвременната реалност в страната е посочена по следния начин: ”Реалност в България - През 17 години бандитско разбойнически преход на ограбване и унищожаване на държавността и народа български от псевдополитици – мафиоти и корумпирани държавни чиновници в това число и съдебната система”. Срещу тази констатация трудно може да се възрази, но не тя определя новите реалности за българина. Българинът създаде нов свят, живее в нов свят, но е поставен далеч от него, защото не притежава механизмите, с които да си го присвои. Това трябва да се каже ясно и от него ще се стигне и до тази злощастност, за която тук става въпрос.
Националното обединение днес минава през интегрирането ни със света, а това предполага и сериозно теоретично обосноваване на въпроса. Такава теоретична обосновка в посочените документи липсва. В тях господства една позната от миналото схема, която се вписва в рамките на дребните политически борби.
Появата на НГОБ е факт. Той говори и за необходимостта от появата на онези теореци, които са в състояние да обосноват процесите в техните реални измерения. А щом това е необходимост, тя ще получи и своето решение и даже вече има своето решение в лицето на тези документи, които разгледах тук в някаква степен.
© Валери Рибаров Все права защищены
С последните публикации отговорих на коментара ти, с който съм съгласен.