МОЯТА ИЗМИСЛЕНА СТРАНА

Скоро излезе книгата със същото заглавие на Исабел Алиенде „Моята измислена страна".  Докато я четях бях изумена от близостта на чувствата и сантиментите, които изскачаха от редовете и.  И ме провокира въпросът - измислена ли е и моята страна или я измислихме такава? Почувствах близостта на Чили, тази толкова далечна и непозната за мен страна, като част от моята България.

Горд, строг, работлив, търпелив и чувствителен народ, така описва своя народ Исабел Алиенде. А нима и моят народ не беше същият - горд, работлив и търпелив.

Гордостта обаче, в днешно време, се свежда в малките ни лични постижения, споделени сред приятели, или  в поредното изровено съкровище от земите ни, което идва да ни напомни за древността на произхода ни, -  но пък ние това си го знаехме.  -  И какво от това? Гордостта вече не ни е присъща. Сигурно сме помъдрели, щом сведохме глава. Мъдрите книги казват, че гордостта е порок, но аз си мисля, че заедно с нея загубихме и достойнството си.

 А че сме работливи? -  работливи бяха нашите родители, бабите и дядовците ни, които изкарваха прехраната си с неуморен труд по заводи и полета. Ние вече знаем, че могат да се изкарват пари и без много труд. Трябват ти само добри познати, няколко комисионни и съученик във властта... Още помня поговорката, която се ширеше по комунистическо време,  която постави и началото на днешното ни  отношение: „Учи, маме, за да не работиш после." Та с работохолизма - до тук. Останаха шепа хора да отстояват тази типична национална черта.

 А, че сме строг народ - това е безспорно. Само дето сме строги, когато съдим съседите си, но не и себе си. Когато трябва да се обединим, когато трябва да приложим своята строгост и да извоюваме справедливост, се скриваме по домовете си и чакаме някой да ни управи и да отмъсти за нас. Строгостта остана върху лицата ни, издълбани от тъга. Лица, на които усмивката става все по-рядко явление..

И не на последно място идва въпросът за чувствителността. Колко чувствителен е моят народ? - Много, ще кажа аз - ама беше. И чувствителността има своя праг. Не може толкова години да бъдеш нараняван и да не издигнеш преграда пред чувствителността си. Сега ставаме уязвими само, ако прекрачиш прага на личното ни пространство.

Обичам страната си, обичам народа си, затова и съм тук. Закътала съм в сърцето си чувството за гордост, че принадлежа на този народ и тази земя. Но все повече страдам по онези герои, от онзи народ, описани  в Елин Пелиновите разкази, които разказват за националните ми добродетели.  За съжаление остана актуален и днес само героят на Алеко Константинов.

 Е,  Исабел Алиеде не може да се похвали с такъв образ, все пък нейният народ е запазил поне гордостта и чувствителността си.

 Ето и отказ от нейната книга: 

(Всички прилики са случайни.)

„В нравите сме консервативни и традиционалисти, предпочитаме познатото зло пред непознатото добро, ала във всичко останало винаги се оглеждаме за новостите. Смятаме за естествено, че всичко идващо от чужбина, е по-добро от нашето и трябва да го пробваме, от последното електронно приспособление до икономически и политически системи. Преживяхме голяма част от ХХ век, експериментирайки разнообразни форми на революция, лашкахме се между марксизма и дивия капитализъм, като преминахме през цялата гама междинни нюанси. Надеждата, че една промяна на правителството може да подобри съдбата ни е като надеждата за печалба от лотарията - няма никакво разумно основание. Дълбоко в себе си сме наясно, че животът не  е лесен. Падна ни се страна на земетръси, как да не сме фаталисти! При дадените обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да бъдем и малко стоици, но няма нужда да сме стоици с достойнство, можем да се оплакваме на воля..."

„Литературният занаят ме предопредели: дума по дума, създадох човека, който съм и измислих страната, в която живея." - така завършва своя разказ авторката. И аз ще измисля моята страна, в която ще има по-малко тъга и повече усмихнати хора. Първо обаче ще трябва да се вгледам отново в себе си и корените си.