Ето го. Наближава. Вече го виждаме по-ясно от всеки друг път. Онзи заветен миг, в който България ще стане член на бленувания Европейски съюз. Добре, но после накъде? Стремително по икономическата, политическата, социална стълбица нагоре? Несъмнено посоката ще е нагоре, но с какъв темп и до какви висоти, зависи единствено от нас, българите. Едни очакват като влезем в Европейския съюз, икономиката ни да постигне невероятни темпове на растеж, животът ни бързо и осезателно да се подобри. Други заемат полюсната позиция, че България ще стане само пионка в ръцете на силните на деня, които ще се намесят в управлението така че да извличат максимални ползи за Европейската общност. Истината е, че всеки има право до известна степен. До колко, можем само да предполагаме. Въпросът не се състои само в това дали ще заживеем по-добре, но и как ще се чувстваме в новия си европейски дом. А щом на нас ни липсва самочувствие на конкурентноспособни, образовани и ценни кадри, едва ли ще се чувстваме и подобаващо оценени. Това е резултатът от ниските заплати, които получаваме, от старите коли, които караме по натрошени пътища, от малката ни потребителска кошница, това е от песимизма, че никога нищо не е наред и все някой друг ни е виновен. Най-лесно е да обвиним правителството, министрите и други длъжностни лица, че не си вършат работата. Не че не сме прави, но, присъединявайки се към съюза на развитите страни, е по-лесно да намерим достойни и високоморални политици, които да ни представят пред света, отколкото да променим националния си манталитет. Един западняк не изхвърля боклука си на улицата или в градинката, не чупи пейките в парковете и катерушките по детските площадки, не гледа с алчно око всяка една дреболия на обществените места, която може да се отнесе незабелязано вкъщи. А това са дребните неща, които улесняват живота ни, които радват окото ни. Ако ги има. Но огромната разрушителна сила на българина продължава усилено да унищожава и малкото, което е останало или което се прави. Ако тази сила се насочи в градивно творчество, сами ще подобрим живота си. Влизането в Европейския съюз няма да промени тази национална черта. Може би няма да промени и отношението на Запада към нашата страна, защото ние, поне в близките 10 години, ще си останем една от най-бедните страни в съюза, която се нуждае от инвестиции и модернизация, която се нуждае от добро и целенасочено управление...наложено отвън. По техните изисквания цените на стоките и услугите ни ще се изравнят с европейските, в това спор няма. Но странно защо ли малко се говори за очакваното ниво на заплатите. Правителството ни е договорило нарастване на трудовите възнаграждения през 2006 и 2007 година, но с по-умерени темпове от тази година (2005). Дали тогава, когато цените ни се изравнят с европейските, ще можем да си позволим и това, което сега можем. Сигурна съм, че и на това ще намерим решение. Ако не друго, то поне годините на прехода ни направиха устойчиви на какви ли не експерименти и недомислици. В това отношение изглежда ще ни е от полза намесата на развити държави в управлението ни. Реформите, които ни налагат във всички сфери на икономиката, дават изпитани в техните условия резултати. Току-виж и тук проработили. Трябва да знаем обаче, че Европейският съюз не е панацея. Членството ни ще ни отвори много врати, както и ще затвори други. Не можем да чакаме със скръстени ръце богатите страни постоянно да наливат пари в икономиката ни, за да повишат жизнения ни стандарт. Всъщност това не е цел, а едва осезаема, поне засега, последица от финансирането. Защото на западноевропейците им трябват работещи икономики, които могат да им бъдат от полза в борбата им да се превърнат в световен икономически център. Навсякъде се говори, че досегашният икономически център – Северна Америка, е в криза. Още по-настойчиви са прогнозите, че в близко бъдеще нейното място ще бъде заето от Китай. Златна възможност за Стария континент да измести тежестта към себе си и да се превърне в свръхсила. Но за това й са нужни още ресурси и, най-важното, по-евтина работна ръка. Която, както се досещате, ще дойде от източната част на контитента. Едва ли Европейският съюз ще предприеме такова мащабно разширение, ако нямаше изгоди от това. В тази насока на мисли изглежда, че ние сме нужни на Западняците повече, отколкото предполагаме. Още повече, че България има стратегическа географска позиция. Но ние не знаем как да се възползваме от това. И продължаваме послушно да изпълняваме всичко, което ни се разпореди. Пример за това може да се посочи станалата вече историческа атомна електроцентрала в Козлодуй. Международна комисия от уважавани експерти доказа, че е надеждна и безопасна. Но ние, вместо да настояваме за нови дати за затваряне на блоковете, като че ли сами се стремим да прекратим работата й. Разбира се, ще получим компенсации, но те ще са десетки пъти по-ниски от това, което можем да спечелим като най-големи производители и износители на ток в региона. От което излиза наяве още един, също широкоизвестен, факт, че на Западняците не им трябват мощни икономики, които да заплашват властта им. Достатъчна е просто стабилност и ниска инфлация, за да извличат недостигащи ресурси и евтина работна ръка. При това с възможно най-малко рискове за собствените си икономики. Не се нуждаят от силна българска армия, която да може да отстоява интересите на държавата в случай на нужда, нуждаят се от млади, амбициозни хора, добре образовани, но лошо заплатени в страната си, които да им отдадат потенциала си и да поддържат световно значимото им равнище. Разликата между тях и нас е, че те са дисциплинирани и знаят как да управляват ресурсите си, търсят решения във възможно най-кратки срокове, вместо да се оплакват. Тази разлика може да изчезне, но в нашата Европа утре все още ще я има. В крайна сметка, в Европа или не, в близко бъдеще нещата няма да бъдат по-розови. Като още едно доказателство за това мога да посоча Швеция. През 1995г. на референдум „За или против членство в Европейския съюз” мнозиството каза „За” с надеждата, че той ще им помогне да разрешат икономическите проблеми, които ги съпътстваха. Дълго време бяха членове преди да се стабилизират, при това го направиха не заради чуждата помощ, а защото сами повярваха на възможностите си. За да допълня черните краски и да завърша песимистичната картина, ще дам още един съвсем обикновен пример от ежедневието на българските студенти в Германия. Всичките ми приятели, които учат там, а те не са малко, казват, че имат приятели чехи, словаци, сърби, руснаци, китайци. Но странно защо ли почти никой не се е сближил с представителите на арийската раса. А българите-студенти там, както и повечето българи, са общителни, гостоприемни хора, обичащи живота и забавленията, съвсем нормални здрави хора, които срещат пренебрежението и студенината на западноевропейците. Защо - се питам аз. Защо една държава с 1300-годишна история, с едни от най-големите и ценни златни съкровища в Европа, а и не само там, с една от най-старите култури трябва да търпи пренебрежителното отношение на чужденците, които ни превъзхождат единствено с имущественото си състояние. Защо нация на победители в международни олимпиади по физика и математика трябва да се управлява според желанията на богатите. Всъщност отговорът май сама го дадох – защото в целия свят всичко се върти около парите. Скъпи Европейци, може в Европейския парламент да имате многобройно повече представители, с което да ни управлявате, може да не ни уважавате, но ние знаем, че имаме нещо много по-стойностно, което притежваме – нашата история, нашата култура, нашия интелект. С това винаги ще ви превъзхождаме. Имаме много още да учим, докато стигнем икономически върхове, но и Вие има какво да научите от нас. И това ще стане само, ако вървим заедно.