Гледаш на пръв поглед хубаво спретнат, след първата дума разбираш, че възпитанието е на ниво. Държанието леко мистериозно и загадъчно остава. След още някой друга дума разбираш, че логиката е навсякъде, в любовта, сърцето, вярата и къде ли не още. Но това съвсем не е проблем, по-лошото идва, когато забележиш как телефонът някак си е по-ценен от естественият контакт. Но почакайте, това съвсем не е страшно. Страшно става, когато всичката тази техника замества естеството ни. В днешно време какво става? Запознанствата в интернет са по-предпочитани от „живият“ контакт. Нима това не крие рискове? Нима това не може да бъде опасен и лъжлив капан? Нима това не може да бъде пагубно понякога? Разбира се, че има и изключение, но нека не изключваме опасността, която може да се крие от другата страна на монитора, нали така? Не е ли по-добре да се срещаме лице в лице? Нима през монитора може да видиш емоция? Нима онези мънички човечета, които „отразяват“ емоция, могат да заместят истинското? Добре ли е да се лишаваме от това, което ни е дадено? Предпочитаме да стоим пред компютъра, защото в него има всичко. А дали има истинска любов? Нима разговорите там могат да заместят онези, истинските, в които душата ти грее? Нима е хубаво да се озовеш в друга реалност, хубаво ли е да бягаш от действителността, само защото имаш проблем? Какво виждам, техниката е по-ценна от любовта, игрите са по-желани от разходките. Какво става с нас? Вече дори може да си пазаруваш от интернет. Но кажете, ще изпитате ли онова удоволствие? Да, разбира се в някой случай това е полезна опция. Но в никакъв случай не е полезно да се вкопчваме в нещо, което ни отнема истинското. Влюбените предпочитат да прекарват часове наред пред телефоните си, вместо да излязат навън? Губим най-ценното, а това са нашите емоции и чувства. Тях нищо друго не може да ги интерпретира, освен самите ние. Децата предпочитат игрите в интернет пространството, отколкото да са с приятелите си навън. Добре ли е едно дете, на което тепърва му се гради психикатаь да прекарва часове наред във виртуалната реалност? Днес пред блока е толкова пусто, а точно преди десетина години беше друго. Излизаш навън, земята нашарена с пъстри тебешири, наколо бягащи деца и весели крясъци. А днес, насядали на пейка, с телефон в ръка. Тъжно ми е да гледам как забравяме истинското, заблуждавайки се, че техниката има милион опции, които никога няма да свършат. Прави сте, надали те ще свършат преди самите нас. Най-хубавите и ценни неща са онези, които не виждаш с очите си, не буташ с ръцете си и не чуваш с ушите си.