Разхождам се нощем по гробището и следя със замъглени очи редовете от полегнали сърца. Зървам отенъците им, зървам плодовете им, нежното ухание на цветя поникнали от душите им. Макар да знам, че мястото ми не е там, в ума ми става тихо... Безвремие. Крачка след крачка, подминавам нечии мечти... запомням ги, за да ги нарисувам... И след един такъв полъх на вятъра, досущ като въздишка, си тръгвам... до следващият път.
Не знам как си я обработил снимката, но внушението е смазващо. Показал си красота през най-мрачния спектър. А имайки предвид че мракът не е комерсиален, това само по-себе си е подвиг.
Поздравления! Цветовете в снимката кореспондират със заглавието и описанието, усещат се гробищата, да.
Описанието твое ли е? Поетична проза! Но поетите като че ли често гледат нещата отстрани и си задават поне за мен неуместни въпроси от рода: "Какво е да откъснеш узрял плод пълен с човека който сънуваш?" Уверявам те, ако си загубил човека, последното което ще искаш е да вкусиш плод от дървото на гроба му!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.