...
Пред малка снимка, като пред олтар,
на колене ще падам, ще поднасям в дар
сълзи горчиви, непотребни никому.
В молитвите ще те наричам "мила",
а всъщност ще те мразя и макар
че всичкото това е минало,
ще търся теб във себе си, ще те отричам,
ще искам да се стопля във очите ти,
ще бягам по зелените площади
освирепял и онемял от мъка.
Ще бъда твой, но ти ще ме захвърлиш.
Ще търся въглени в прахта,
във всяка сянка - малко светлина.
Ще ме убиваш бавно - без пощада
ще вникваш в моята душа.
Във сънища неясни ще те имам,
ще ми простиш - и аз ще ти простя.
Кошмарът, който никога не свършва,
ще бди над мен - ще се разпръскваш
като мозайка - аз ще те събирам,
ще те прегръщам и ще те жадувам,
ще те убивам и ще те възкръсвам,
а метастазите на любовта
ще впиват свойте пръсти.
.
.
Завъртат ме в лудешкия си танц
нелепи мисли, спомени отминали.
Каква ирония... каква съдба!
Това ли е?... Любовната размяна
на думи, ласки и на трепет свърши ли?
Това ли е, което те накара
да ме заключиш в този празен свят
и като птица със криле прекършени
да падам в твърдата му гръд,
и със ръце да ровя страстите,
да бъркам в раните, които ме болят?
.
.
.
Е...? Ето - тук съм, тихо коленича
със рамене отпуснати... с душа - оръфана.
Бих искал да ти кажа, че обичам те,
но някак си усещам,
че
греша...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Иванов Все права защищены
