...
Пред малка снимка, като пред олтар,
на колене ще падам, ще поднасям в дар
сълзи горчиви, непотребни никому.
В молитвите ще те наричам "мила",
а всъщност ще те мразя и макар
че всичкото това е минало,
ще търся теб във себе си, ще те отричам,
ще искам да се стопля във очите ти,
ще бягам по зелените площади
освирепял и онемял от мъка.
Ще бъда твой, но ти ще ме захвърлиш.
Ще търся въглени в прахта,
във всяка сянка - малко светлина.
Ще ме убиваш бавно - без пощада
ще вникваш в моята душа.
Във сънища неясни ще те имам,
ще ми простиш - и аз ще ти простя.
Кошмарът, който никога не свършва,
ще бди над мен - ще се разпръскваш
като мозайка - аз ще те събирам,
ще те прегръщам и ще те жадувам,
ще те убивам и ще те възкръсвам,
а метастазите на любовта
ще впиват свойте пръсти.
.
.
Завъртат ме в лудешкия си танц
нелепи мисли, спомени отминали.
Каква ирония... каква съдба!
Това ли е?... Любовната размяна
на думи, ласки и на трепет свърши ли?
Това ли е, което те накара
да ме заключиш в този празен свят
и като птица със криле прекършени
да падам в твърдата му гръд,
и със ръце да ровя страстите,
да бъркам в раните, които ме болят?
.
.
.
Е...? Ето - тук съм, тихо коленича
със рамене отпуснати... с душа - оръфана.
Бих искал да ти кажа, че обичам те,
но някак си усещам,
че
греша...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Иванов Всички права запазени
