*   *   *

С теменужени очи

ме гледа залезът.

Моли ме да му простя,

че не ме благослови

по бащински,

преди да почна трудния си път.

С теменужени очи

ми се усмихва,

подарява ми една мечта,

чисто нова и неопетнена,

но дали да я приема аз не знам,

защото всичките ми блянове,

с които съм обличала сърцето си,

наплюти са били, одрани, кални

и хвърляла съм ги във пепелта.

О, залез! Ти си толкоз кратък

и цял живот умираш.

Всеки ден.

И моите мечти умират вечно,

но не тъй теменужено.

            Катранно.

А пък и аз не искам вече да мечтая

и да дарявам своя теменужен поглед

на някой,

който никога не вижда в залеза

дори парализирана усмивка.