... ала е истина!

6 июл. 2010 г., 11:42

Поэзия » Любовная

730 0 3

Замъчи, замълчи... не продумвай,

няма нужда от крясъци тъжни и стон,

замълчи... нека да покротуваме!

Хайде, моля те, не с този тон!

Ядосан е белият лист.

Протестира.

„Хайде, давай, какво чакаш,

пиши!!! Сътвори ми въздишки!

Не спирай!”

Ах, как крещи...

Остави ме на мира!

Нямам муза и обич, за която да пиша,

във сърцето му буен пожар не гори,

огънят в пепел уморено въздиша,

бърше своите зачервени очи.

На прозореца облаци рядко се спират,

така че рядко летя.

Ето, че вече разбираш,

той е далеч, а в мене нещо умря!

Шамаросах и вятъра,

нашепва ми спомени,

носи гласът му в нощта,

нима не разбира...

в хербарии превърнах ги,

нежните цветни листа...

на божурите...

така ще са вечни и истински,

като мен, като теб,

като бялата страница,

те, само те, топлят сърцето ми...

мушнах си чувствата в старата раница,

нелепо е...

ала е истина!