... ала е истина!
Замъчи, замълчи... не продумвай,
няма нужда от крясъци тъжни и стон,
замълчи... нека да покротуваме!
Хайде, моля те, не с този тон!
Ядосан е белият лист.
Протестира.
„Хайде, давай, какво чакаш,
пиши!!! Сътвори ми въздишки!
Не спирай!”
Ах, как крещи...
Остави ме на мира!
Нямам муза и обич, за която да пиша,
във сърцето му буен пожар не гори,
огънят в пепел уморено въздиша,
бърше своите зачервени очи.
На прозореца облаци рядко се спират,
така че рядко летя.
Ето, че вече разбираш,
той е далеч, а в мене нещо умря!
Шамаросах и вятъра,
нашепва ми спомени,
носи гласът му в нощта,
нима не разбира...
в хербарии превърнах ги,
нежните цветни листа...
на божурите...
така ще са вечни и истински,
като мен, като теб,
като бялата страница,
те, само те, топлят сърцето ми...
мушнах си чувствата в старата раница,
нелепо е...
ала е истина!
© Виолета Георгиева All rights reserved.
