Атлантида

Тя би дошла при теб

направо, без да пита.

Мълчалива ериния.

Би седнала на стол

и, взряна в спомена,

би слушала тъгата,

завита котешки на кръг.

Барабани в твоя монолог.

И с вятъра отвън стъклата

бият. От страх скрежат.

Трепери двуезична стаята,

а тя е само зрителят,

пътуващ нейде в себе си

и сянката й е белязана.

Очите ти рисува с поглед,

в тях  търси нещо, за да

стане  митология.

На дъното им е щастлива.

Мълчи удавена

в намерените кухи миди.

Там тъй са ясни звуците

на някогашната мелодия

за дуо и адажио...

Не слуша думите, те режат

виолината, остатъците

са плачевни. Капе времето.

На стола в стаята е

нейната черупка и той отчаяно

като моряк на остров пуст

се мъчи да завърже кораба

за двата стълба.

Но бреговете са потънали,

без шанс да стигнат

като Монте Кристо

до острова на провидението.

Тя си тръгва. Завинаги.

Отнася егоизма на стаята

и очите ти – два риса,

непогалени котки от нея,

настръхват от викове...