Аз и Лари

                                                          

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Аз и Лари

Днес с любимото ми куче

падна щура веселба.
Знаете ли к‘во се случи?

Пак направихме беля.

Мама ни остави в хола,
мирно двама да стоим.
Ние спрегнахме глагола 
„да се веселим“.

Влязохме във мойта стая,
пълна със играчки.
Откога за туй мечтая,
да сме без бавачки.

Гонихме се двама с Лари,
без да спрем изобщо.
Знам, че ще ядем шамари 
във мазето общо.

Взехме моите боички,
четките си претършувах.
И стените със ръчички 
най-прилежно нарисувах.

Изведнъж вратата хлопна,
майка ми се върна.
С пръчката по пода тропна,
щом белята зърна.

О-ле! - викна силно мама:
- Казах ли ви аз във хола 
мирно, докато ме няма,
да стоите там до стола?!

Гледахме виновно двама,
стиснахме очите.
Стана пак поредна драма,
спираме с белите!

Мама нареди на мене 
със парцал в ръката.
Да изтрия за минута време
всичко от стената.

Най-добре сега е Лари,
скри се под дивана.
Не получи той шамари,
мен наказа мама!

18.10.2012г. © Силвия Даракчиева