Българи велики, герои балкански -
бай Драган в оранжерията пак е наврян,
копа домати, а как иска в бмв-то да се клати;
бай Станьо по полята обширни тича,
а мечтае уискито безспир към устата да се стича.
Моми ги задяват,
погледи палави им отправят,
а те двамцата така и не загряват
и все нейде с очи шарят - към земята или към небесата.
По нивите се скитат,
с козите заспиват, които над глава им сладко блеят
и сякаш за тях с това свършва светът,
не им е нужна любовта на тез две гълъбици,
които за тях копнеят и нощ, и ден.
Ежедневието сиво, скучно не ги плаши,
радост за тях има една -
да запретнат ръкави, блузи да загащят
и да пият пак със старите другари,
по кръчмите селски да осъмват,
а после останалите да одумват.
Чувствата на заден план са скрити,
с думи така умело прикрити.
Сърце ли нямат, що ли?
Ума им де е?
Не искат да приемат реалността,
бягат от нея като дявол от тамян.
Накрая и двамата ще се превърнат в зет заврян.
Времето лети, никой не чака..
Любов велика си ти, ако можеш за малко поспри,
не отминавай ни, помогни глупците да вразумим...