/пред паметника на Яворов в Поморие/

Яворов седи и гледа към морето.

Макар от камък, толкова е жив; 

и писаното слово на поета 

звучи, дори от камък мълчалив.

И чайки му припяват непрестанно, 

вълните мият го от грижи и тъга; 

през житието време не остана 

поете, днес почивай – тук, сега.

Пиши, поете, и през наще устни 

и с нашите несигурни ръце.

Мълчанието твое е изкусно, 

тъй  както бяха твоите стихове.

Макар и да мълчиш от мъка, викаш.

Привидно тих, но с неспокоен дух, 

дори от камък, ти отново дишаш, 

разчувстваш всички, минали  от тук.

С ръцете си и в тази малка книга 

ти напиши на камък, и с крила, 

и нареди до твоето вечно име  

и Гоце, Тодор, Македония.

Обичаме ги, те за нас са нужни, 

с греховната, човешката любов, 

с която се обича нещо чуждо…

Какъв ужасен, тежък благослов!

Но днес почивай, скъпи ми поете, 

настъпи и за тебе този час; 

ти без вина и упреци проклети 

посрещаш сутрин изгрева в захлас.

По-бял от слънце, по-вечен от морето, 

простряло се пред тебе като длан, 

ти чакаш Лора с нежно цвете 

и търсиш образа ѝ възжелан.

А цветето – оставено пред тебе 

живота вдъхва в твоя камък бял.

Тук други вречени доведе 

стиха ти, песните що беше пял.

29.08.2014г. – Ахелой