Бедната Кити

Глупашки бързала за някъде, незнайно за къде,

и ето на, прегазена била, на косъм да умре.

През устните подути сее ругатни и се разкайва,

а после ръчка ме – „Дай хапче, стига се помайва!”

Боляло адски много, навреме не дошла линейка,

а тя лежала там, строшена като суха вейка.

Шофьорът бил невинен и не показал, че му дреме,

дори водица не й дал мръсникът, дявол да го вземе!

Лежи сега с бинтована глава и двата крака в гипс,

а в коридора санитарка смугла хрупа шумно чипс.

Застенва жално пак и тръгват сълзи и сополи.

Не зная що да сторя, смутен от нейните неволи.

Краката вирнати, заключени в гипсово бяло,

На ремък тъжно увиснало малкото босо стъпало. 

Лицето изопнато, очите от болка присвити,

ето такава сега е… моята Кити.

За нищо на света на техните не бивало да казвам,

по телефона кротко трябвало да се подмазвам,

макар че зарад пустата колянна става потрошена

ще се наложи сякаш нов банков заем  да поема.

Краката вирнати, заключени в гипсово бяло,

На ремък тъжно увиснало малкото босо стъпало. 

Лицето изопнато, очите от болка присвити,

ето такава сега е… моята Кити.

Торбата на катетъра с грозна наглост прелива,   

това ми действа твърде лошо, психически ме срива.

Фрактурите жестоки, казват, трудно ще зараснат;

надеждите, че скоро ще проходи вече гаснат.

Краката вирнати, заключени в гипсово бяло,

На ремък тъжно увиснало малкото босо стъпало. 

Лицето изопнато, очите от болка присвити,

ето такава сега е… моята Кити.

А гледам я една такава мила, крехка, изморена.

От ударите на живота потресаващо сломена.

Но аз ще й помогна, от себе си всичко ще дам,

мъж на място ще бъда, няма да ставам за срам.