... А вятърът изпуши жилото на пламъка и метна тленността като угарка. Нима ще изплатим с дъха си – кръвен данък – прикритата злобливост, че сме малки.
Че имаме земя под твърдите подметки. Небесната настилка мъти полети. Вселенската тъга горчи като пътека, в която е погребана подковата.
Обрамчва болестта измамното ни щастие. Доспехите ръждясват в гардеробите. От многото блюда сълзите на палача са вкиснати в самата си утроба.
Приличаме на сенки, изкашляни от спомена, на нота от заглъхващи вендети. Умираме сами. Пресъхнали. Изронени... напачена боя по парапета.
... А вятърът прекърши жилото на пламъка. Но огнения щит му се опълчи. Защото тленността понякога е рамо на тупкащо – зеничното безсмъртие.
Имам чувството, че в този стих има удивително добри елементи подредени или представени по удивително несполучлив начин. Не, разбира се, че стихът не е нито лош, нито слаб, просто има по-сериозен потенциал, отколкото реален заряд.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
приличам на залез
и те познавам!
Първата пряко - сърцето отляво!
Поздрави!!!