Живея на тавана – до небето,
което ми бродира нежен гòблен.
Почакам ли звездите да засветят,
въздишам с ореолите им обли.
Живея на тавана и рисувам
с последната отчаяна цигара,
натрупала у себе си кусури
за чет’ристотин дяволици стари.
Живея тук и уж си имам всичко –
кусури, парапет, че и мушкато.
И само магазинче с две полички
и порция надежда още чакам.
Къде живеят нощем цветовете?
Защо се раждат плахи ореоли?
Една звезда захапа парапета
и падна – лекомислена и гола.
Къде живее вярата в човека?
Как можеш на живот да се научиш?
Така си питам, а от памтивека
животът ми се смее. И се случва.
© Елена Биларева Все права защищены