В скрина прашен

там - дълбоко в душата ми,

не са стаени спомени.

Не мъдруват в него

и блянове стъпкани.

Не съм аз Клеопатра,

със сласти не омайвам.

Силата не ми е чужда,

ала с нея не лишавам.

Не ми е нужна власт,

ни славата измамна

себе си да отстоявам.

Зрънцето – надежда,

покълнало в пръстта,

в шепите ми стига.

На гноми не разчитам,

нито пък научена съм

заради истини "святи",

лами триглави да посичам.

Жена - сърфист съм аз.

Мога по хребета на болката

вечност цяла да препускам.

Мога и да се заключа там,

в кутията  Пандорина -

в усоите захвърлена.

Днес, все още и тук,

и там има пътища

непропътувани.

Ще мине странник

дочул не хлип,

не стенание,

а зов по мълниите пратен.

Тогава, знам, от небето

ще му бъде спуснат

ключа с нишката на Ариадна.

Ще отключи той и надежда,

и вяра, и любовта запрашена.

Насъщната - като глътка въздух.

Като капчица вода и хапка хляб.

Утеха за Душата - зажаднялата,

                                изгладнялата.

От самотата нейна

с Благоволението Свише -

изтръгната.

Гюлсер Мазлум

01.12.2013