Блян си от юга
Бях тръгнала на някъде,
с житейска самота облечена,
с тихата стъпка на болката
и си мислих, че не на любов…
съм обречена.
Не усетих кога и как
реших да открехна вратата си,
не те знам кой си и с какво
звънна в душата ми.
Сега знам обаче, че копнежът излива се
като водопади, завихрени с вятъра,
прелива във всичко от мене
и се спира с удар в недрата ми.
Пожелах си залеза, а той бил далече - при тебе,
пожелах си морето, а то било е в очите ти,
поисках прегръдка на палмите, а те били са ръцете ти...
тогава поисках аз всичко - ти да си целият с мене!
Дали да отворя очите си,
и скъсам на мечтите оковите!
Дали да повярвам на себе си,
че съм дъхът ти в дробовете .!
Ако това е илюзия,
защо не искам да свърши,
ако не си само вопли на вятъра -
какво си тогава в живота ми?
Тежки стъпки на сто въпроса
отекват ритмично в главата ми
Ако можех да открия какво си,
бих продала душата си...
бих повярвала в света на небесното,
Дали това е... по-лесното?
18.01.2008
Ева
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ева Димитрова Все права защищены
