Аз винаги ще те чакам
на този перон
и тази пустееща гара,
ще притаявам
горчивия стон
и ще се взирам -
до ослепяване.
Не можах да убедя
сърцето да не чака -
то си живее

по свои правила.
Щом тръгна,
то ми се сърди
и отново ме връща обратно.
Сърце - какво да го правя,
не иска без теб да живее.
Затуй, стоя на тази гара
и зъзна, брулена от ветровете.
Докога... не зная,
навярно, докато се вкаменя...
или пък... те дочакам.
Сърцето не може да ме лъже.
Какво чака - то си знае.
То е моето сърце
и ме обича,
затова... му вярвам.
И чакам...