ЧОВЕКЪТ ДО ТЕБ
Човекът се лута в тъмна гора
и търси да зърне лъча светлина.
Той бродил през многото векове,
но все се питал как и накъде.
Тъмата поднесла му камък на длан.
Искрящ и примамлив, красив диамант.
Очите му грабнала и го повела,
със земни богатства тя го оплела.
Тъмата сгъстявала горския мрак,
закрила завинаги небесата.
И обръчът ставал все по-желан и драг.
И забравил Човекът за светлината.
Богатства и слава, власт и пари
започнал да трупа и да гради.
Кула след кула, град подир град.
Затъвал Човекът в пясъчен ад.
Но вечността вижда и не прощава,
тя учи, напътства и щедро раздава.
И само когато Човекът прозре,
да намери средата на своите Две.
И всичко, измамно за сетивата,
да го забрави там в тъмата.
И да приеме Човека до него.
И да отхвърли своето Его.
На два бряга сме стъпили, клетници.
Единият бързо започва да се руши.
И търсейки златното равновесие,
като летящите птици да се извисим.
Другият до тебе, с обща съдба.
Той е този значим на света.
Дай му твойта Любов и сърце,
за да разпериш небесни криле.
Обърни се, подай на всеки доброто,
той жадува за обич и топлина.
Както твойта душа се пленява
от мистерията на Любовта.
Тогава Човекът ще е Това,
за което създаден е на тази Земя.
И ще достигне чрез Любовта
най-чистата светлина за свойта душа.
МариКуза
25.11.2007г.
Атланта
© Мария Кузманова Все права защищены