ЧОВЕКЪТ ДО ТЕБ

Човекът се лута в тъмна гора

и търси  да зърне лъча светлина.

Той бродил през многото векове,

но все се питал как и накъде.

Тъмата поднесла му камък на длан.

Искрящ и примамлив, красив диамант.

Очите му грабнала и го повела,

със земни богатства тя го оплела.

Тъмата сгъстявала горския мрак,

закрила завинаги небесата.

И обръчът ставал все по-желан и драг.

И забравил Човекът за светлината.

Богатства и слава, власт и пари

започнал да трупа и да гради.

Кула след кула, град подир град.

Затъвал Човекът в пясъчен ад.

Но вечността вижда и не прощава,

тя учи, напътства и щедро раздава.

И само когато Човекът прозре,

да намери средата на своите Две.

И всичко, измамно за сетивата,

да го забрави там в тъмата.

И да приеме Човека до него.

И да отхвърли своето Его.

На два бряга сме стъпили, клетници.

Единият бързо започва да се руши.

И търсейки златното равновесие,

като летящите птици да се извисим.

Другият до тебе, с обща съдба.

Той е този значим на света.

Дай му твойта Любов и сърце,

за да разпериш небесни криле.

Обърни се, подай на всеки доброто,

той жадува за обич и топлина.

Както твойта душа се пленява

от мистерията на Любовта.

Тогава Човекът ще е Това,

за което създаден е на тази Земя.

И ще достигне чрез Любовта

най-чистата светлина за свойта душа.

МариКуза

25.11.2007г.

Атланта