Да убиеш вълчица
Луната - пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът.
Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква.
Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен.
Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен.
Висят изхлузени до мен различните ми вълчи кожи.
Извивам шия и студен викът ми мрака разтревожи.
Без дъх да взема, ще крещя. Дано от тоя бяс олекна.
Не ме долюбва мен нощта... Поне сълзите ми да текнат!
Да скъсат грапавата злост в трахеята ми загнояла -
недооглозганата кост на съвестта ми застояла.
Ни да преглътна, ни да мра. Вината като бич се мята.
И всеки спомен е дамга, и всяка мисъл е разплата.
Така и трябва - да боли. Чистилище ми се полага.
Щом кехлибарът се стопи и взорът заблести от влага,
ще знам, че Бог ми е простил и всичките ми вълчи кожи
с една човешка е сменил. По образ и прилика Божия.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ели Все права защищены
