Как липсва ми тихата омая

на родната ми къща, където станах мъж.

С майчината ласка, нежна и любяща

и бащина повеля, обливаща ме като летен дъжд.

Къщата, в която раснах и играех

в игри забавни с приятели добри.

С нагласа за подвизи юнашки,

със сълзи и усмивки и със сбъднати мечти.

И спомена за градината красива

и мамините цветове,

с ароматните цветя със свежест дива,

отнасящи те в други светове.

И живея с факта, че всичкото това го имаше

и спомена за него ме подкрепя и ми помага да съм жив.

По лесно реалностите на живота сложен да приема

за да стане цветен, а не посредствен, див и сив.

И това е базата основна, която ме създаде,

която смятам, че направи ме човек.

С принципи да виждам истинското в живота.

За доброто да се боря и срещу лошото да търся лек.

И когато стигна до житейските моменти тежки.

До моментите, в които започва да боли.

С тези скъпи спомени се релаксирам,

добивам сили и усещам, че съм жив.

Така усещам и че съм истински!

                                         Стефан Цеков