Догарка от пепел
Обичах те до болка силно,
обичах те и повече от себе си дори,
давах всичко, за да те зарадвам,
а сега от това само страдам.
Исках ти да си щастлив
и да усещаш, колко те обичам,
душата ти да топля с всичко
и накрая - да получа НИЩО!
Бях до теб, когато ти е трудно,
когато мислеше, че ще умреш,
когато беше влюбен в друга
и с болката убивах аз студа.
Държах ръката ти в нощта,
сълзите бършех ти с любов,
а ти забиваше карфиците дълбоко,
във душата ми и нашироко.
Сега съм празна и ми е студено,
но не търся топлина от теб,
дори не искам и да си помислям,
като ледена висулка пак увисвам.
Ти никога не ще ме разбереш,
та нали сега си влюбен в друга,
а аз и не искам да прося пак,
дори да заживея в онзи ад.
Казваш, че съм горделива
и че мисля само за пари,
и как да ти ги взема, щом ги имаш,
но аз не ти ги искам вече,
дори и сам да си ги даваш.
Парите бяха средството, с което
исках ний живота си да изградим,
да бъдем заедно във всичко,
а не така взаимно да се разрушим.
Създавах всичко, за да бъда с теб,
да бъдеш ти до мен и аз до теб,
но ти не искаше да си в дома си,
навън си имаше ти други интереси.
И когато спрях да съм до теб
и писна ми да моля капки нежност,
се сети ти, че нямаш време
и любовта ми някой друг ще вземе.
Сега се чувстваш празен,
на кръстопът си, виждам те, тъжиш,
нима се стресна, че изправям се нагоре
и си градя сама мостОве.
А може би самата мисъл,
че друг ще вземе туй, което имаше и ти,
че друг ще ме прегръща, гали...
Защо ли заедно сме с тебе толкова живяли...
Май опираме до егоизъм,
как така ще съм със друг след теб,
твоето си трябва да е само твое,
а тя... и тя да бъде твоя след завоя.
Е, да... ама не става тъй,
в трудните й, нейните моменти,
ръце да си държите сте стояли,
а мене кучетата да ме яли.
Бъди щастлив, но не със мен!
Не искай аз да бъда пак за теб,
онази нежната, добра жена,
онази - истинската будала.
И да ме упрекваш вече свърши,
уби душата ми, сега я и погребваш,
не може пепелта да се запали,
дърветата... отдавна те са изгоряли.
© Галина Георгиева Все права защищены