Дон Кихоте
Дон Кихоте
С мисълтъ за подвизи се съмна,
че съм лют, сверих въф огледало.
Мелницата набилязах си пу тъмно,
тенджерата сложих за забрало.
Копие в десница, поглед мътен,
сянка на магаре, Санчо Панса.
Влизами въф бой, със ряз и тътен-
верен съм защитник на прованса.
В ириса ми разцъфтяла роза
там свубодну мясту сал за нея-
най- красивата жена ф Тобозо
дама на сърцето- Дулсинея.
Дажи не успях да я прегърна
знам, че мен докрай ще чака.
Но уви, ф реалното ме върна
рязък удар по забралото с черпака.
Амин!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Костадин Все права защищены
