Седя сега сама в нощта,

в мрака вперила очи

и светлините на града

гаснат в мрачни дълбини.

Така угасна ти в мрака,

така изчезна ти за миг,

а мъката в нашите сърца -

сякаш мътни кладенци.

Защо остави ни сами?

Защо остави ни в забрава?

Нима ти не изпита жал,

оставяйки огромна рана?

Не пита може ли –

ти просто тръгна.

остави всички ни в тъга.

Не пита пускаме ли те...

ти просто тръгна след смъртта.

Така стоя сама в нощта,

в мрака вперила очи,

а всъщност мрака пуст

обвива бавно нашите души.