Душа
Седя сега сама в нощта,
в мрака вперила очи
и светлините на града
гаснат в мрачни дълбини.
Така угасна ти в мрака,
така изчезна ти за миг,
а мъката в нашите сърца -
сякаш мътни кладенци.
Защо остави ни сами?
Защо остави ни в забрава?
Нима ти не изпита жал,
оставяйки огромна рана?
Не пита може ли –
ти просто тръгна.
остави всички ни в тъга.
Не пита пускаме ли те...
ти просто тръгна след смъртта.
Така стоя сама в нощта,
в мрака вперила очи,
а всъщност мрака пуст
обвива бавно нашите души.
© Александрина Василева All rights reserved.
