Танцуват безпризорните сълзи
на утрешния дъжд върху паважа.
Кастрирано мълчание ръми
в ръцете ни, обречени да кажат,
че лятото отдавна не е път
към изгрева в далечния ни порив,
към страстите, останали отвъд
копнежа си, преди да ги оголим...
Дъждът изплаква всяка нощ несбъдната
във сухите, закърпени очи,
на вярата. И време е да тръгваме
прощалния си дъжд да измълчим.