Тая есен беше пролет,

ала по-красива бе,

лека с тихий вятър - чиста кат дете.

А нейний цвят стана цветът на пеперуда...

и ясно слънце по листата и цветята!

Ала в тоя ден  очи склопени аз отворих

и видях се като в сън!

Семплий дъжд валеше,

а под него сянка ми измъчена стоеше!

Листецът веч  изсъхнал,

попилян сред вечността.

Цветът стопи се,  като здрач подир нощта,

сред плаха, тъмна самота!

А тоя дъжд от очи ми се отрони

и потъпках своите сълзи.

Те в мрака все се взират

и глас нечуван тайно ми мълви:

"Мила моя, непозната веч сега си ти!"