Една нощ в Пустинята...
на Марина...
1.
Звездите толкова са близо
с ръка-аха да ги докоснеш,
и Вечността при мене слиза
от тях необяснимо просто...
Едни такива са огромни
и трудно е да ги опиша,
ала Пустинята ги помни
и в тая нощ по тях въздиша...
Небето черно е безкрайно
надвиснало е като шатър,
а сам със страшните се тайни
над пясъците вие Вятър...
И в тишината на Пустинята
излайва куче подивяло-
с инстинкта си и с милостинята
на хората, тук оцеляло...
Но щом последната молитва
отправена е към Аллаха-
Животът уморен заспива
за да сънува обич плаха...
А въглените още живи
на неотдавнашни огнища-
раздухва Вятър и в огниво
превръща мъртви пепелища...
...Нощта в Пустинята е Вечност,
която ако преживееш-
я помниш цял живот и нещо,
и винаги се връщаш в нея!...
2.
... Внезапен вятър облаци домъква
и мълнии раздират тъмнината,
но няма дъжд... Стихията замлъква,
Пустинята се сгърчва прокълната:
„-Тук нищо да не може да покълне,
да израсте, филизи да развие...”
...А Вятър с пясък облаците пълни
и подивял от Самотата вие...
От всичко, до което се докосваме-
Пустинята и Вятърът са вечни,
но той понеже все си е ядосан
сега завръща мълнии далечни:
те в синьо-електриково небето
разсичат със задъхани импулси,
а оживяла тъмнината свети
на пристъпи от яростни конвулсии...
И тънат силуети в здрача нощен
като в мираж... И въздухът е черен,
а в спора ни със Вечността все още
добрият тон до днес не е намерен...
... Но аз започвам диалог със Нея,
задавам й човешките въпроси:
„-Защо с надеждата за Вечност си живеем
и също като амулет я носим?...”
-А и защо не ни е позволено-
“Какво ще стане след Това?”-да знаем...
Наистина ли нам е отредено
Обратното броене да познаем?...
Но Вечност вече нямало, се чува,
когато спрат пустинните кервани
и шатрите разпънат да нощуват,
и старците засричат от Корана...
...В безлунна нощ звездите леко смугли
са най-загадъчни, Аллах заспива,
но сенки между шатрите се шмугват
и в завета на дюните се скриват,
а Вечността щом плахо ги докосне
в нощта, със Любовта ще са обвързани
и вечно тук керваните ще носят
товарите, към Изгрева забързани...
3.
Но Вечността сега от мене си отива
във тая нощ с Пустинята да се венчаят,
като през сълзи образът й се размива
и проумявам: неизбежността на Краят!....
4.
... Във полунощ в Пустинята убога
към Времето Портал ще се отвори:
ще дойде Дяволът, ще си отиде Бога,
а Вятърът със Вечността ще спори!..
Коста Качев
Някога във Великата
Либийска Пустиня
© Коста Качев Все права защищены