Една нощ в Пустинята...

 Една нощ в Пустинята...

                                      на Марина...

1.

Звездите толкова са близо

с ръка-аха да ги докоснеш,

и Вечността при мене слиза

от тях необяснимо просто...

Едни такива са  огромни

и трудно е да ги опиша,

ала Пустинята ги помни

и в тая нощ по тях въздиша...

Небето черно е безкрайно

надвиснало е като шатър,

а сам със страшните се тайни

над  пясъците вие  Вятър...

И в тишината на Пустинята

излайва куче подивяло-

с инстинкта си и с милостинята

на хората, тук оцеляло...

Но щом последната молитва

отправена е към Аллаха-

Животът уморен заспива

за да сънува обич плаха...

А въглените още живи

на  неотдавнашни огнища-

раздухва Вятър и в огниво

превръща мъртви  пепелища...

...Нощта в Пустинята е Вечност,

която ако преживееш-

я помниш цял живот и нещо,

и винаги се връщаш в нея!...

2.

... Внезапен вятър облаци домъква

и мълнии раздират тъмнината,

но няма дъжд... Стихията замлъква,

Пустинята се сгърчва прокълната:

„-Тук нищо да не може да покълне,

да израсте, филизи да развие...”

...А Вятър с пясък облаците пълни

и подивял от Самотата вие...

От всичко, до което се докосваме-

Пустинята и Вятърът са вечни,

но той понеже все си е  ядосан

сега завръща мълнии далечни:

те в синьо-електриково небето

разсичат със задъхани импулси,

а оживяла тъмнината свети

на пристъпи от яростни конвулсии...

И тънат силуети в здрача нощен

като в мираж... И въздухът е черен,

а в спора ни със Вечността все още

добрият тон до днес не е намерен...

... Но аз започвам диалог със Нея,

задавам й човешките въпроси:

„-Защо с надеждата за Вечност си живеем

и също като амулет я носим?...”

-А и защо не ни е позволено-

“Какво ще стане след Това?”-да знаем...

Наистина ли нам е отредено

Обратното броене да познаем?...

Но Вечност вече нямало, се чува,

когато спрат пустинните кервани

и шатрите разпънат  да нощуват,

и старците засричат от Корана...

...В безлунна нощ звездите леко смугли

са най-загадъчни, Аллах заспива,

но  сенки между шатрите се шмугват

и в завета на дюните се скриват,

а Вечността щом плахо ги докосне

в нощта, със Любовта ще са обвързани

и вечно тук керваните ще носят

товарите,  към Изгрева забързани...

3.

Но Вечността сега от мене си отива

във тая нощ с Пустинята да се венчаят,

като през сълзи образът й се размива

и проумявам: неизбежността на Краят!....

4.

... Във  полунощ в Пустинята убога

към Времето Портал ще се отвори:

ще дойде Дяволът, ще си отиде Бога,

а Вятърът със Вечността ще спори!..

                                  Коста Качев

Някога във Великата            

Либийска Пустиня