Сънувах сън, една история, разделена на три.

Загледана в заспиващото слънце, затворих очи

и светът пред мен се промени.

Видях красив пейзаж, черни и жълти дървета

превърнаха всичко в величествена картина.

Видях слънцето, разпръсващо топлите си лъчи.

Видях две деца, играещи си в шумата -

усмихваха се, смееха се от сърце.

Този миг бе важен за тях, единствено

изпълнен с радост и веселие.

Там бяха само те и шумата от есенни листа.

Дори не бях мигнала, но сънят се промени.

Отново бе дошла златната есен.

Лекият вятър разпръсваше листата на дърветата.

В на фона на този лек дъжд и сладка песен

двама влюбени се бях сгушили на пейката.

Обгърнал я с ръка, поставила глава на рамото му...

Един откраднат миг от вечността!

Тук бяха само те, само в целия свят

любовта бе единственото, което искаха и имаха.

Една-единствена открадната целувка бе достатъчно.

Нищо повече не им бе нужно, освен...

Защо не можеше този миг да продължи вечно?

И ето отново сънят се промени,

но някак си си остана и същия. Есен бе.

Видях самотен мъж, вървящ по празната алея.

Вървеше бавно, подпирайки се на дървения бастун.

Дори не го бе грижа къде отива, просто вървеше.

Спомняше си как бе играл тук като дете.

Спомняше си как бе идвал тук с любимата душа.

Сега вече нея я нямаше, но споменът бе жив.

Той знаеше - животът скоро щеше да го напусне,

но не тъжеше, дори се усмихваше.

Вече бе изживял дните си, нищо повече не искаше.

Всичко, което имаше значение, са есенните спомени.

И както сладко спях, се събудих.

Избърсах сълзите от очите си и се усмихнах.

Гледах как слънцето залязва в червени пламъци,

които сякаш се сливаха с есенните дървета

и си казах "Това е животът, моя и твоя."

Знаеш, че това е сънят на човешкия живот

и всичко бе ясно, колкото и че ще дойде онзи ден,

когато и аз ще имам подобни спомени,

миг красота и радост в един есенен ден.