Недей да ме лъжеш!

Защото вярвам ти безусловно.

Недей да ме мамиш!

Винаги аз страдам най-много.

Спри да ме предаваш!

Искаш ли да сме приятели все още?

Какво правиш?

Защо? За да ме боли?

Преди ти вярвах и чуждите думи не слушах.

Защото мислех, че винаги казваш истината.

Не можех без тебе и търсех твоята компания.

Най-добра приятелка.

Винаги до мен.

Не можеш да ми търпиш недостатъците.

И аз едвам търпя твоите, но казвам ли ти нещо?

Нали бяхме приятели завинаги?

Не можехме една без друга, все бяхме двете…

Нямало какво да ни отчужди…

Времето изключение ли е?

Сякаш ти порасна, а аз – съвсем не,

на същия акъл, със същите недостатъци ли останах…

А ти – всевишна, чудесна, неповторима…

Със друга компания, на други места,

не се прави на нещо, което не си.

Не ти отива.

Ама, карай, нали си най-популярна сега…

Не се заблуждавай.

Ти си все същата,

а слагаш неподходяща маска,

която пак не скрива грешките ти.

А аз за какво съм ти?

Викаш ме само, когато ти трябвам…

И пак продължаваш –

била съм ти най-добрата приятелка…

Ти имаш ли представа какво е приятелство?

Или присъства в речника ти като клише?

Хей, какво е приятелство?

Реторичен въпрос?

Неоткриваем отговор?

Сякаш беше вчера, когато бяхме неразделни,

водехме се постоянно,

по училищните коридори вървяхме прегърнати

И аз не се съмнявах във теб...

А сега какво съм?

Второстепенна компания?

Когато умираш от скука, да идвам да ти правя смешки?

Когато тайфата ти се върне, пак да ме забравиш?

Защото просто не съм „от готините”?

Не разбираш ли какво правиш с мен?

Губиш ме.