Гадател
Kакво ли си видял ти, стар гадателю,
във моите всетърсещи очи,
чак толкоз ужаси и болки непознати ли,
че не желаеш дори да ме докоснеш ти?
Не хапя, с нокти не раздирам плът,
макар че от безсилие не виждам вече път.
Пред мен върви неволя, зад мен страхът,
по друмищата прашни краката ми кървят.
Ала душата ми остана бяла, чиста
като поток шумящ във ясен ден
и свети в мен искра, потиска
и болки, и нещастие, и скръб.
Нима си мислиш ти, гадателю,
че си прочел докрай съдбата ми?
Че няма да намери тялото ми морно кът,
където в радост да сбере утеха сетна?
Не. Не вярвам. Все някъде, все някак
ще срещна щастие, до него ще приседна,
ще има огън, който да разпръсне мрака,
и рамо силно, за да се облегна.
Мълчиш и тихомълком се отрониха
красивите мечти през пръстите ми посинели.
Не заслужавам ли от погледа ти звезден
да почерпя мъничко надежда?
Върви тогаз по пътя си и не смущавай
на такива като мене дните,
щом не е останала за мен утеха,
ще я подиря за последен път в мечтите.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виктория Стоянова Все права защищены
