viktoar (Виктория Стоянова)
65 1044
11.07.2011 г., 9:39 ч.

Гадател 

  Поезия » Друга
1724 0 3

Kакво ли си видял ти, стар гадателю,
във моите всетърсещи очи,
чак толкоз ужаси и болки непознати ли,
че не желаеш дори да ме докоснеш ти?

Не хапя, с нокти не раздирам плът,
макар че от безсилие не виждам вече път.
Пред мен върви неволя, зад мен страхът,
по друмищата прашни краката ми кървят.

Ала душата ми остана бяла, чиста
като поток шумящ във ясен ден
и свети в мен искра, потиска
и болки, и нещастие, и скръб.

Нима си мислиш ти, гадателю,
че си прочел докрай съдбата ми?
Че няма да намери тялото ми морно кът,
където в радост да сбере утеха сетна?

Не. Не вярвам. Все някъде, все някак
ще срещна щастие, до него ще приседна,
ще има огън, който да разпръсне мрака,
и рамо силно, за да се облегна.

Мълчиш и тихомълком се отрониха
красивите мечти през пръстите ми посинели.
Не заслужавам ли от погледа ти звезден
да почерпя мъничко надежда?
 
Върви тогаз по пътя си и не смущавай
на такива като мене дните,
щом не е останала за мен утеха,
ще я подиря за последен път в мечтите.

© Виктория Стоянова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ми хареса,ама мноооогоооо!
  • "Не. Не вярвам. Все някъде, все някак
    ще срещна щастие, до него ще приседна,
    ще има огън, който да разпръсне мрака,
    и рамо силно, за да се облегна."
    Има, вярвай го!
    Хареса ми стиха ти!
  • ... там е... утехата на утехите... и въпреки... безутешна...
    Викс*
Предложения
: ??:??