ГЛАВА  ШЕСТА     

 

Очаквах  да е като хрема.

И тя да не остане в мен.

Аз  трябваше пак да поема.

Но бях от нея поразен…

Преправях планове предишни,

рисувани с картини пищни...

И свързани със моя край…

Да стана очен в Първомай!

И в тая област да воювам.

И работата да върви…

Но  очно нямаше, уви!

Но аз не спрях, не затъгувах!

Разтворих белия си лист,

и просто станах – интернист.

 

Отидох аз да разузная,

да хвърля един поглед  там…

отивах  да намеря Рая,

но не намерих даже храм…

Нима тук трябва да живея      

и пищни знамена да вея?!

И също като бял човек,

да преживея своя век?

Непознат бях сред познати…

Почувствах се изгубен, сам!

С кого ръка ще си подам?

Под мен земята се разклати…

Дори добре да бях приет…

Аз имах нужда от късмет!

 

Аз влязох в кръга омагьосан:

Аз бях отново гдето бях…

От тук, където бях дамгосан...

И в младостта си завървях!...

Почувствах се като във клетка…

Една най-неприятна гледка…

Със тия ли ще бия крак?!

Или да се спасявам с бяг?...

За мен това бе невъзможно!

Аз стиснах зъби, затърпях!

Изгоних подлия си страх!...

За мене всичко стана  сложно…

От себе си да бягам?... Как!?

Не съм такъв голям глупак!

 

Тук бяха минали години!...

Светът и тук не беше спрял…

Не търся другите причини,

той просто беше остарял…

Личеше туй в очите чужди,

във бръчките и в злите нужди;

белязан  с белите коси…

Бих бягал като от оси,

от  младостта си уморена!...

От станалото  в този край,

не виждах нищо в Първомай...

О, идеше ми да застена…

Сравнявах го сега с Острец,

а нявга ми бе образец…

 

Аз този град съм обожавал.

Към него все съм се стремял…

Сега защо ли го предавах?!

Нима на времето съм спал!...

И не съм виждал грозотата.

И във очите празнотата?

Отчаяното дередже…

О, тоя град не бе добре!

По-друг бе в моята представа…

По-рано тук за мен бе чест

да остана, но не и днес…

Оставил в миналото  слава!...

Дойдох отново в Първомай,

на младостта да сложа край!

 

Раздут от старите представи,

светът се пукаше пред мен.

И само болка в мен остави,

с тъгата му бях зареден!...

Видях смалените му сгради…

Огледах се в лица не млади…

Шушукаше градът край мен…

Аз се почувствах уморен…

И нервите не издържаха…

Почувствах се оставен сам,

в руините на моя храм…

От туй бе моята уплаха.

И искрено ви казвам днес,

побягвах, с първия експрес!..

 

Но трябва  сега  да ви кажа,

и истина ще е това,

аз нямах за това куража

и дръзко вдигната глава.

... Налучках вярната посока;

сложих паласки в поясока;

напълних ги със сух барут;

и тъй облечен и обут,

подгоних в Първомай  Михаля!…

Залегнах в първия окоп,

в апокалипсис и потоп...

Престанах вече да го хваля…

И така във тоз живот,

и аз духовно ставах скот…

 

Започнах много колебливо…

Със много вътрешна борба.

Стремях се бавно, търпеливо,

да вая своята творба.

Намерих  си мечтите живи,

и  спомените по-красиви…

Не знаех кога  и къде,

но чаках плод, че ще даде…

Че птичето си аз  ще хвана…

Запретна ли ръкави сам,

целта си ще намеря там!...

Жена ми пак до мен застана!...

Това не бяха думи в стих...

Аз само фактите открих!

 

Бях млад мъж аз  и имах сили.

Бях минал двадесет и шест…

Не бяха още ме надвили.

И бранех голата си чест…

Край мене, в градската аптека,

жена ми правеше пътека.

Дошла бе също в Първомай.

И заживяхме в този край!…

Там беше нашта перспектива,

във службата да израстем.

Тук  своя принос да дадем,

да заорем на нашта нива!...

И тука нашият живот

да зацъфти  и дава  плод…

 

По пътищата обиколни

аз пак се върнах в моя край

и почнах да лекувам болни

във вътрешното в Първомай.

И ще ви кажа за утеха,

колегите ми ме приеха…

Със мойте знания и чар,

и аз станах един  другар.

Не се щадях, аз се раздавах,

на всички  исках да съм брат.

Макар че бях зелен и млад,

дълга си стриктно осъзнавах.

И бавно, във тъга и смях,

аз през живота завървях.

 

Устроихме се всички тука,

Алиса, нашите и аз…

Престана вече да ни пука…

И всички влезнахме във час...

Макар че трудно се намира,

намерихме добра квартира…

Във центъра на този град.

Разбира се, не бе палат...

Устройвахме се да пребъдем.

Да бъдем тука много дни…

Макар че имахме мечти,

надявахме се за отвъде…

В един далечен хоризонт

да  седна в София, на трон!...

 

Тук    трябваше да се навеждаш.

Изправен ти не стигаш пръв…

И да живееш със надежда,

че някой ден ще станеш “лъв”…

Дори да си на ешафода,

не се отписвай от живота…

Макар че в мръсния живот

ти не си повече от скот.

Щом иска нещо - получава.

И ако ти  не му дадеш,

намира начин  ти да спреш…

Той винаги си отмъщава!

О, колко лесно при това,

се къса вирната глава!...

 

И с тия принципи големи,

аз ставах вече “свой” човек,

за хора малки и големи,

в един живот ни лош, ни лек…

Живот със нисши и с “ербапи”,

със страдащи и със сатрапи...

Аз в тая джунгла на света

вървях по златната среда.

Пренасях своите тегоби

и делниците в своя рай…

За мен  това бе Първомай!...

С еснафите и свойте сноби!

Набирах знания и мощ

и търсех  лустро и разкош...

 

     1            Началникът ми бе Стоянов.

На две по двадесет и пет,

с лице, като луна огряно,

макар и дребен, но напет...

Аз трябва да ви кажа тука,

той бе от “живата” наука…

Хитрец наперен и устат,

случайно спрял във този град.

Не зная по каква причина,

той бил като галош изут

от Пловдивския Институт...

Той  бил принуден да замине...

И той след лошия си зар,

бил първом пратен във Хисар.

 

От там след няколко години

внезапно се намерил тук.

Не зная по какви причини,

нагазвал ли бе нечий лук?...

След малко и от тук напусна,

софрата ли не бе му вкусна,

или по нечий интерес,

това не зная и до днес,

защо  отиде  пак в Хисаря…

А после чухме като ек,

от някакъв познат човек,

че свършил от инфаркт другаря…

 

Дали защото бе в развод,

или е имал калпав код?…

Аз бях при него три години…

Хитрец бе той и ерудит…

Съзнаваше, че доста чини…

На мен не ми е бил сърдит,

защото аз го уважавах.

Ухо в науката надавах.

От него бивах изумен,

но идол  не стана за мен….

Той правеше добри разпивки.

Празнувал беше и със мен.

За “силните” бе залепен…

За тях бе зареден с усмивки…

Той търсеше подкрепа в мен,

не бях му още конкурент…

 

Той бе сменен от доктор Райчев,

роден и раснал в  Първомай,

С интрига някаква бе, май че!

На него бих му казал “Бай”.

Той хвърляше от радост капа

и жадно цицата налапа…

Това за него беше кеф,

не с качества той стана шеф!...

Той не блестеше с подготовка,

не беше надарен и с ум…

Но с Мановите беше кум…

Израсна в тази обстановка…

Минаваше той за практик

и тъй дочака  своя миг!

 

Към мене той бе благосклонен,

но нямах полза от това…

Той просто бе оказионен,

а туй не пълнеше глава….

И тъй с учители не случих…

А беше нужно да се уча…

Не бих казал до тук че спрях,

но с тихи стъпки завървях…

О, по софри и по гюзмета,

аз ходех често подир тях,

и хубаво си погулях

с вина отбрани и мезета.

Това за мен не бе, разбрах,

и грешката си осъзнах…

 

Край мен и други не блестяха,

не можеш сам да заблестиш,

без самочувствие голямо бяхме,

но се стремяхме към престиж!..

И в страх от “силните “все бяхме…

И в стадото със тях вървяхме…

Тук всеки търси опекун,

тъй както слепият – бастун…

Продажници и егоисти,

един друг хвърляхме си кал…

И който вече бе успял,

държеше другите нечисти…

За да се брани  нощ и ден,

въртеше дългия  остен…

 

Ний всички драпахме нагоре,

но малко имаха успех…

И аз за кокала се борех,

и хляба някому отнех...

Но бях лоялен във играта,

играех я по правилата…

Но много втурнати напред,

получили Червен билет,

вземаха тлъстите  заплати,

добиха властност и пари,

и имаха безгрижни дни,

догде Съдбата ги отпрати!

Оставаха на самотек,

щом падне “техния” човек…

 

Светът бе пълен със сатрапи.

Във всяка служба един син!

Те бяха всичките апапи,

държаха се като един…

Туй бяха хората на шефа…

На него все въртяха кефа!...

Той не търпеше опонент -

изключен бе такъв момент!

Подбираше той свойте хора,

но не по ум и по кураж,

бе важно само да е “наш”!...

И крачеше така нагоре!...

За пример сочеха го с пръст…

И гномът бе – гигант  на ръст!...

 

Щом станеше номенклатурен,

за тебе няма неуспех;

от пост на пост ще бъдеш турен,

и ореолът ще е с теб!

Не могат с пръст да те поклатят,

за теб работят “апарати”…

И ти препускаш своя кон,

и всичко става по закон…

Безкрайни  са за теб правата

и ежедневните блага;

и многоцветната дъга

върви пред тебе по земята!...

Тълпите подир теб вървят

и славен  си по твоя път!...

 

И обкръжен от работяги,

нещата ти напред вървят;

и други с дългите тояги

от всеки ще те защитят…

И си отрупан от облаги.

За тебе вече пишат саги!

И всеки ден и всяка нощ

отрупват те с голям разкош…

Създават се за теб отдели,

възможно е и институт…

И горе твоят глас е чут,

защото  там са те приели…

О, струва си, макар не чист,

да станеш такъв комунист!...

 

Шлифованите демагози

и разни други  подлеци

прославяха се със “обози”

и с ореоли на светци…

А по боклуците на двора

изхвърляха добрите хора.

И тъй, разпънати на кръст,

те плачеха на глас за мъст…

Но кой, кажи, ще ги пожали?!

Светът бе обкован във страх…

Те хвърляха в очите прах…

И искаха от нас похвали!

И ние плащахме във брой

на този нечовешки строй!...

 

Аз нямах склонност към поквара…

Аз бях роден с добро сърце

и водех свойта надпревара

със ум и с тия две ръце!...

Аз тука нямах конкуренти

и чаках свойте дивиденти.

И тука, в родния район,

аз разигравах своя кон!

Не чаках зло и от Съдбата,

а имах малко и багаж,

младежка дързост и кураж!...

До лактите ръкави свих

и със това се утвърдих...

 

Работеха тук чужди хора,

дошли от Пловдив, на гурбет,

а щом с петли напълниш двора,

стопанството ти не е в ред!...

Щом нямаш в двора си “носачки”,

не можеш да натрупаш пачки,

яйцата си да изгризеш!...

О, лесно е да разбереш…

Бях местен аз, не гурбетчия,

аз бях роден във този край.

И като свой бях в Първомай!

Очакваха гнездо да свия,

да сея тука, да бера…

Тук пътя си да извървя…

 

Дошъл бях тук да стана очен...

Какво ме блазнеше, не знам…

И ако трябва да съм точен,

за мен това бе буфо план!

Защото никога по-рано

не бях надникнал и през рамо

във тая медицинска част...

Но казах си, там искам аз…

Баръма тук бил мераклия,

той беше “главен”, комунист

и от мен по-напорист...

И грабна тлъстата филия…

А Деля Манова, от мъст,

взема му кокала по-тлъст!...

 

И тъй в голямата рокада,

която тук се завъртя,

на мен “трошичката “се падна.

Но я получих със цветя!

Тогава  главен бе Баръмов,

аз с него бях говорил само.

И той ми беше обещал.

Но хвърлиха по него кал…

И тръгна той да се спасява.

От Манова бе победен,

а не, разбира се, от мен…

Надявам се, се разумява!

Дойдоха другите на власт,

така че се обърках аз!

 

Тогава Деля “главна” стана.

Партиен нейният съпруг…

И очното стана размяна...

Баръма се намърда тук!

Тя беше бивша партизанка

и туй ù даваше осанка…

Мъжът ù Манов, бивш шумкар,

от “Рабфага” ù бе другар…

И те застанаха начело,

и узурпираха властта…

Не им тежа на съвестта...

Аз вършех само свойто дело.

Не им оспорвах и властта….

Но търсех  място във света…

 

Със планове, без договорки,

останах в въздуха, висящ...

все  хвърлях само “яски-торки” -

събирах мъдрост и кураж…

Но бях с растящи интереси;

от “случаи“ и от “адреси”;

не бях човек чепат и крив;

а бях към всички отзивчив…

За помощ взеха да ме търсят,

спечелил бях авторитет…

И не затуй, че бях с късмет,

с мен почнаха да се обвързват…

От баницата вземах пай,

намерих място в Първомай!

 

Започнах да работя частно,

макар че нямах кабинет.

Навлизах в  бизнеса безгласно…

Но нека да вървим  по ред…

Пристигаха по пет-шест души,

с цървули, с гумени ботуши,

в квартирата ми следобяд…

Не ми омръзваше, бях млад!...

Бях лекар и на Монопола.

И там изкарвах някой лев.

А в клуба аз си правех кеф,

като правех карамболи…

И там с приятели дружах,

като със тях играех шах!...

 

      2            Аз имах близки и роднини,

от Мойто село и Града.

Родата, чакала години,

окачи ми се на врата…

Аз трябваше да я оправям,

и така да се прославям…

Бях натоварен с тая чест…

На гръб я нося и до днес!...

Не е приятно, но така е…

Та всеки с нужди е роден!...

И идваха затуй при мен!

А всеки само свойто знае!

Откажеш ли, им правиш грях,

 не чиниш нищичко за тях!…

 

На гайдата им ти пригласяш...

На всеки нуждата е “най”…

След тях в живота се понасяш

и Пъкъл става твоят Рай!

Жена ти вземе да нарежда,

накриво даже те поглежда…

Оставяш залък недоял,

да чистиш някого от кал…

И тъй минават часовете!

Оправяш ги и по града,

във Общината и в Съда…

Изобщо те държат в ръцете…

Те  огъня са - ти си дим,

и затова си уязвим.

 

Тук хората са грубовати,

не знаят “моля” и “мерси”.

Все някой някого ще прати,

хатъра му да не строшиш.

Това, че той ще те разкарва

и дълго ще те натоварва,

и няма да те разбере,

докато не те  одере…

Ти цял живот да им помагаш,

един път кажеш ли им – “Не!”,

за тях ти ставаш “диване”

и личен враг, най-лош оставаш…

И ще намерят начин те

да те направят на “кюфте”.

 

От лъгане, недоверчиви;

и от бъзикане - нащрек;

наистина изглеждат  диви,

но те за всичко имат лек…

Улисани във хитрините,

намръщено минават дните,

във този край, родил и мен,

народът ни е озлобен…

Обидите пораждат злоба

и завистта  им е навред.

Не казвам туй като поет,

а като свързан  с тях до гроба…

Но и под  селския покров

все има мяста за любов!

 

Срещу живота те мърморят

Диктисваха се тук и там.

За големците скришно спорят,

да търсят съвести и срам…

За тях страхът от “след Девети”

бе лампичка, която свети,

но мигащата светлина

не ги смразяваше сега…

Шушукаше се за афери;

със пръст се сочеше дори

кой големец ще изгори…

Какви са тайните завери,

Със “хепи-ек” или с “дю-шеш”,

на кой човек да се опреш…

 

Очаквахме като театро

да смъкнат някой големец…

Туй занимание бе свято…

А Първия ни беше спец!

О, пипаше той елегантно…

Със фойерверки, импозантно…

Прочул се беше след Април,

че все ще е и благ, и мил…

Със жертви в свойта камарила,

той искаше да ни внуши,

че сам е в нашите души,

и че властта му ни е мила!...

Че е велик авторитет…

И с него ще вървим напред!

 

Раздаваше каквото може

в ограбената ни страна,

и така да стане стожер,

да е за вечни времена!...

Щом чуждото човек раздава,

намира свойта лесна слава…

Некупените при това,

умираха, със две слова!

А всички, гдето лесно славят,

тръгнаха с него да вървят…

О, лесен беше тоя път…

Така живота си оправят!...

И в него който бе поел,

от  баницата пай бе взел...

 

И тъй, наоколо с клакьори,

той упражняваше властта…

Те бяха негови мотори

и го прославяха в света.

А шоуто ни бе отдушка,

гърмеше често като пушка..

Ний вместо с вино и жени,

пирувахме тъй без пари,

защото гледахме сеира.

За българина  озлобен,

туй беше хапче според мен...

За чуждата беда умира!...

А паднали от висина,

са  най-добрата новина!

 

И тука имаше клакьори,

и гаулайтери в града…

Не можеш нищо да им сториш,

те управляваха света!...

И нека тук да си остане,

тук феодал бе Тоско Янев…

В околията и града

най-дълго беше  на върха...

И много грехове натрупа

дервинският аристократ…

Дебел бе неговият врат…

И силна неговата група!

И само в негово лице

“разнежваха се” от сърце…

 

     3         Сега бих искал да представя,

нещата си в интимен план…

Какви завои съм направил.

Какви тайни още  знам...

Във тия пълни пет години

намерил ли бях “златни  мини”…

Докато в Първомай живях,

на много фронтове успях!

Намерих си добра квартира,

над “Двата лъва” във града,

във центъра и до Съда,

и там, където влакът спира!

И гдето всеки божи ден

“хай-лайфът” бе на длан пред мен..

 

Пред нас  се удреха тегели,

напред назад в привечерта

и погледите плахо-смели

свеняха се от любовта…

Тук беше градското “стъргало”.

От “оно” време оцеляло…

Проникнало бе във бита,

и дало облик на града.

Тук идваха да се разхождат,

да видят малко хубав свят...

Във най-изискания “кат”

и всичко друго да отложат…

Да хванат нещо ”под ръка”…

Да поклюкарстват ”ей така”…

 

Докато в мойто родно село

затуй се правеше “хоро.”

Тук бе “Стъргалото” начело!

За тази цел бе най-добро!

Надвечер всичко се събира...

И другаде Градът замира…

В гъмжило, като на пазар,

градът бе друг, по навик стар…

ний бяхме  като наркомани,

не можехме без този час.

Обхващаше ни  просто  бяс,

щом щракнеха пред нас капани,

и  в този тъй очакван час

“Стъргалото “ не бе със нас…

 

Щом искаш някого да срещнеш,

ти на “Стъргалото” вървиш…

Щом  мисията е успешна,

ти през нощта доволен спиш!

Щом срещнеш своята любима,

за тебе златна  пролет има…

И всеки поглед, в тебе спрян,

щастлив те прави и засмян!...

А замразят ли те отсреща,

изгубваш своя апетит,

и вместо ти да си честит,

изстива ти кръвта гореща!…

И тука като на пазар,

ти търсиш чувства и другар…

 

И моите  баща и майка

дойдоха да живеят с мен.

Подгонени като при хайка,

от “феодалите” край мен...

Вземаха къщата ни в село,

без съд,  с насилие, без дело!...

И имаше единствен път,

при мен, сина си, те да спрат!

Аз станах тяхната надежда!

Удариха ги, като гром:

без свои пътища и  дом...

При мен Съдбата ги довежда!

Подгонени във стрес  и страх,

при себе си ги аз прибрах…

 

О, българинът, както знаем,

обича сигурност и ред…

Напразно с кучета не лаем.

Ограждаме дома си с плет.

Когато своето узнаем,

спокойно  можем да играем!

А имаме ли  късче хляб,

прескачаме над всеки трап…

И друго малко ни вълнува,

затворени като в пашкул.

Прегръщаш даже Велзевул,

щом трябва своето да чуваш!...

От чуждото дори крадем,

децата си да  изведем…

 

И тая българска чертица

преследваше и моя род.

И тъй във общата паница

очаквахме да има плод.

Ний всички бяхме търпеливи,

си сложихме в устата сливи…

Свекърва, свекър и снаха,

деляха ме като  леха.

Но всички бяхме сговорчиви,

със уважение, с любов,

живяхме си живота нов…

И мислех си, че сме щастливи…

Но както по-късно разбрах,

е имало и малко страх…

 

Страхът е идвал  от снахата,

че е от градско потекло…

Недоверчива е  душата,

живяла в селското тегло…

Макар че никога  жена ми

не им е правила скандали…

Не си е служила с лъжи.

За мене същото важи!

Но плашените във живота,

нормално е да имат страх.

И аз самият го разбрах,

воювайки за всяка кота…

Не бях  поставен в “шах и шех”,

аз просто с радост ги приех!

 

И те докрай живяха с мене,

и също с моята жена.

При нас враждата не начена,

не ни смути ненавистта.

Не сме си правили и сцени,

с изпъкнали от злоба вени...

Животът ни бе съвместим.

И днеска с чиста съвест спим…

Аз темата за дълг подхващам,

защото тя не ми тежи,

не  ще ви кажа и  лъжи…

Синовния си дълг съм плащал.

А и до този божи ден,

жена ми плащаше със мен…

 

Те още бяха работливи.

Не бе им старостта дошла.

От тичане по дълги ниви,

бе младостта им отишла.

Не минал още петдесятка,

баща ми беше станал дядка

на мойта първа дъщеря.

Той от това не остаря…

Докато ходех по селата

и майка ми бе във Острец,

аз бях синът им – образец…

Така беше и за снахата!

Алиса е с добро сърце

и с две работещи ръце!

 

Баща ми бе хванал горите,

но се завърна в Първомай.

Откакто бе си дал земите,

Димитровград бе негов край!

Аз вече  казах как се случи,

когато тръгнах да се уча...

Ний просто нямахме пари,

тогава тръгна той, уви!...

Но в този край аз щом се върнах,

той скъса  там със оня  край

и се завърна в Първомай…

И друга страница разгърна…

В живота му туй бе прелом,

почувства  пак, че има дом!

 

Те с мама гледаха децата.

Тук второто ни се роди.

Помагахме си за храната.

И плувахме в едни води.

Гордееха се те със мене,

нали и аз съм тяхно семе…

Достойно ходеха в града.

И  в нас посрещаха рода!

Стараеха се да помогнат,

да си градят авторитет…

Във къщи всеки бе приет.

И аз от всичко туй бях трогнат!...

В живота им опора бях 

и заживях така със тях!..

 

Със Хилендарови се запознахме.

Той беше ми почти връстник...

Добри приятели станахме…

Дружах и с друг съученик…

Те служеха във “Санепето”.

Семейно бяхме на морето,

от там се сдушихме добре.

А с “еша” си човек оре…

За доктор после  той се учи,

хирург стана във Първомай.

И фелдшерът от този край

началничеството получи!

И Христо фелдшерът от там,

къде е вече, аз не знам.

 

Дружах и с градската аптека.

Там беше моята жена.

И от ума не е  далеко,

тя втори дом за мен стана…

Излизахме от там навънка,

с Мутафов, с Мичето, с Алтънка…

Събирахме се на гюзме,

живееха задружно те…

Алиса бе женица скромна…

Към всекиго с добър подход.

Не бе надута с произход…

А човещината ù огромна

я свърза бързо с този град.

Харесваха я стар и млад!

 

Живеехме си тук спокойно.

Макар на края на света…

Тук аз оръжието бойно 

преплитах често със смъртта.

Във Вътрешното с доктор Райчев

не бях във ролята на “зайче”.

Във отделението бях признат

и  имах слава в този град.

С Василева и с доктор Цоков

направихме добър отбор,

а и имахме простор

да бъркаме в море дълбоко…

Във всичко бе въведен ред

и просто тръгнахме напред…

 

Във края на шейсет и трета

жена ми второто роди.

Кръстихме го на баба Ета…

Момиче пак ни наследи.

Мария беше пет годишна.

Ний хранехме надежда  скришна

да се  сдобиеме със син!

Но Господ не рачи!... Амин!

Макар че бебето ни бе момиче,

аз му се радвах от сърце

и като писано яйце

го гледах и си го обичах.

За мен то бе желан другар,

лишаваше ме от товар.

 

На две момиченца бях татко.

Вървеше всичко по вода…

Голямата я виждах рядко,

тя бе при другата рода…

А малката израсна тука…

Бе талисманче, за сполука,

с ръчичка хванала пола,

размахваше безспир крила…

А другата при Баба Опа,

във София, не в Първомай,

живееше си като в рай…

Там щастието си докопа…

Кога в сълзи, кога във смях,

аз дъщерите си държах!

 

На края на шейсет и пета

станах завеждаш, кабинет.

Аз бях от умните момчета.

Във Първа градска  приет,

лабораторията да изуча.

Лиценз от Пловдив да получа...

Пътувах всеки ден със влак

и вечер се завръщах пак…

Четях и проби усвоявах

и ги въвеждах в Първомай,

за първи път във този край!

Научни  кълнове поставях…

Науката вървеше с мен,

аз бях със нея зареден!...

 

И тъкмо бях завършил вече.

За нови проби се гласях.

Шестмесечният курс изтече

и аз на изпита успях….

Едно известие сащиса 

и мен, и моята Алиса…

Цанена  бе за лаборант!...

И път на   запад   бе избран!…

Наложи се тя  да замине

и Първомай за нас се срина...

Откри се столична пъртина!

Там трябваше да правим име!...

Туй бе големият ни шанс

и ние го приехме в транс.

 

Спомни си колко колебливо

дойдох да служа в  Първомай.

Не виждах друга перспектива,

освен да мра във този край!

Но се подготвях търпеливо,

мотора си снабдих с гориво,

окопите си укрепих

и до атаката се скрих!...

О, София бе идеала!

Макар че бях във вечен страх!...

Най-неочаквано успях!

Мечтата ни остана цяла!

Благодаря ви, Небеса,

аз вече вярвам в чудеса!...

 

Така един етап завърши.

Искрица нова се роди.

Аз тридесет и две навърших…

И къщата си наплодих...

И щом направя равносметка,

от каубой, във крайна сметка,

превърнах се в солиден мъж.

Доказах се аз не веднъж!

Нарасна ми авторитета.

Спечелих мъничко пари…

Дойдоха и щастливи дни!

И бях доволен, общо взето…

Аз упорито бях вървял…

И не напразно бях живял!...

 

От всичко опитност натрупах.

Със “тънкости” се запознах.

Нещата си аз не претупвах.

Известен  доктор тук станах!

Аз имах своето предимство.

Аз бях с науката в  единство;

бях  в параклиниката спец,

и по природа съм борец…

Стремях се с добро да помогна…

Помагах колкото можах…

преборих със  моя страх!...

Не знам  кого ли с туй ще трогна?!

Във Спорта аз се настървих

и дълго не написах стих!...

 

На седми март шейсет и седма

започнах работа с Боян (Коцев).

Не беше работата сходна.

Затуй във нея бях припрян!

За мен това бе нещо ново…

И нямах нищо на готово!

И аз затърсих всичко сам… 

Докато вече всичко знам…

За колоездене и демаражи

за първи път аз тука чух.

И в тази област, сляп и глух,

капацитет аз станах даже!

За допинговия контрол

събирах аз въже и кол!...

 

За първи път в шейсет и осма

направих “допингов “ контрол…

За мен година  високосна,

в която дърпах като вол…

Аз четох, ходих  и общувах,

акъл от всякъде купувах;

Дори получих  и “параф”

да купиме хроматограф,

и през април по доба късна

във Пловдив почнахме контрол…

За пръв път задникът ни гол

във колоезденето лъсна!...

И от тогава до сега,

със “допинга” съм под ръка.