Всеки път, когато погледна към синьото море,

спомените се превръщат в копнежни вълни.

Далеч за мен остават твойте брегове,

в дълбоките води са потънали твойте очи.

Ти беше съдба на моите чувства,

знай, вече нямам съдба.

Колко скъпа била цената на една утеха,

сега останах в неизлечимата си самота.

Ще ме съдят ли сега спомените,

че се опитвам да забравя теб?

Ще се разсърдят ли миналото и годините,

че за живота останах твърде стар, твърде жалък и свиреп?

Простете  ми, ей, години мои,

вие отминавате, а аз нямам сили да ви спра.

Исках в едно ъгълче от живота да гушна любовта

и с нея в дълбините на душата си да се потопя.

Милан Милев

24.04.2010