Всеки път, когато погледна към синьото море,
спомените се превръщат в копнежни вълни.
Далеч за мен остават твойте брегове,
в дълбоките води са потънали твойте очи.
Ти беше съдба на моите чувства,
знай, вече нямам съдба.
Колко скъпа била цената на една утеха,
сега останах в неизлечимата си самота.
Ще ме съдят ли сега спомените,
че се опитвам да забравя теб?
Ще се разсърдят ли миналото и годините,
че за живота останах твърде стар, твърде жалък и свиреп?
Простете ми, ей, години мои,
вие отминавате, а аз нямам сили да ви спра.
Исках в едно ъгълче от живота да гушна любовта
и с нея в дълбините на душата си да се потопя.
Милан Милев
24.04.2010
© Милан Милев Всички права запазени